Турците можеха живи да ги изгорят в тези кули, като натрупат наоколо им дървета и ги запалят, но ми се струва, че в султанската войска едва ли имаше много войници, които щяха да се съгласят да участват в такова трудоемко и опасно мероприятие, пред възможността за грабеж, и то заради шепа инатливи християни. Мехмед също знаеше това и не можеше да си позволи неподчинението на еничарите тъкмо сега. Затуй само кимна с глава и благородно рече:
— Уважавам храбростта и на християните. С куража си те са заслужили своя живот. Нека да запазят оръжието си, товарите си и необезпокоявано да се качат на своя кораб.
Съмнявайки се в обещанията на турците, христяните се съгласиха да напуснат кулите едва привечер, когато с багажите и с оръжие в ръка се спуснаха по обезлюдените улици на плячкосаната и изоставена вече от агаряните част на пристанището. По пътя си те успяха да спасят от обезчестение няколко монахини от близкия малък метох.
Върнах се при Керкопорта и погребах тялото на Ана Нотарас в една от огромните вдлъбнатини в крепостната стена, направена от глюллето на турски топ. Струва ми се, че не можеше да има по-добър и по-почтен гроб от това. Помислих си, че един ден кафявите й очи може да се отворят отново под формата на тъмни цветя и да гледат над града от неговите руини.
В този град, залят от кръв и грабежи, човешкият живот беше по-евтин и от по-малко значение, отколкото можех да си представя. Веднага след като султанът напусна града, турците започнаха да се избиват помежду си за плячката и за по-хубавите жени. Непросветените дервиши се самовъзбуждаха в религиозен екстаз и кълцаха парче по парче пленените гърци, които отказваха да признаят техния пророк.
Покрусен се скитах сред този кошмарен хаос, но никой не посмя да ме доближи. Не управлявах крачките си, а се оставих краката да ме водят накъдето си поискат, тъй като ми беше предопределено да видя всичко, което се случваше в града. Има обаче граници на това, което човек може да издържи. След тях всички сетива се притъпяват — очите не виждат и умът не разбира. Бях се нагледал на ужаси и безчовечни дела и вече нищо не можеше да нарани сърцето ми.
Край императорската библиотека видях няколко латински търговци, които с каруци, теглени от мършави кранти, купуваха книги и ръкописи от разбеснелите се еничари. Грабители с ръце, пълни с книги, подритваха из двора окървавената беловласа глава на библиотекаря. Агаряните отпаряха тежките позлатени и инкрустирани корици на евангелията и на свещените книги, а страниците хвърляха в огъня, за да стопят златото, с което бяха изписани заглавните букви. За търговците оставяха най-евтините книги, които нямаха тежки корици и не бяха изографисани. Еничарите предпочитаха да хвърлят книгите в огъня под врящите с курбан казани, отколкото да се пазарят за няколкото сребърни монети на търговците.
Сред търговците имаше един млад учен, преписвач на книги от Венеция, който плачеше при вида на горящите книги. Парите му се бяха свършили. Разправяше, че бил купил десет свитъка на Аристотел за една сребърна пара и ругаеше господарите си, които го бяха изпратили след падането на града с много малко пари да купува редки книги. Той загуби търпение, хвърли се към огъня и започна да изравя от него книгите с отпрани корици. Еничарите го простряха на земята и го заритаха в ребрата.
Още веднъж се озовах край Свети Романовата порта. Многоброен отряд еничари трескаво миеха лицата на гръцките трупове и търсеха тялото на император Константин. Накрая го разпознаха по пурпурните ботуши с извезани двуглави орли, които той бе забравил да свали, махайки всички отличителни знаци на своята власт, преди да се втурне да умре като обикновен войник.
Избухвайки в радостни възгласи, еничарите извадиха ятаганите си и започнаха да се бият помежду си за правото над неговата смърт и кой да занесе трупа му на султана. На чаушите им се наложи да ги разтървават и да вземат трупа под своя закрила. Те се отнасяха към него с уважение, тъй като това беше тялото на император, а то беше свято дори в техните очи.
Продължих да се скитам. Под навесите, където ранените в битката латинци и гърци бяха лежали върху окървавено сено, всички християни бяха измъкнати навън и обезглавени, а телата им бяха нахвърляни на камари край вратите. Местата им бяха заети от турци. Техните викове, воня и безпомощност бяха същите като на християните преди тях. Те стенеха на много езици за вода и молеха някой да сложи край на страданията им. Ранените се обслужваха от няколко турски хирурзи, стари дервиши и гръцки монахини, които бяха заробени и накарани насила да вършат тази мръсна работа, тъй като по възраст и външен вид не съблазняваха победителите. Известен брой чауши поддържаха ред и не позволяваха на войниците да ограбват собствените си ранени.