Сред монахините разпознах Кариклеа. Расото и беше накъсано на парчета, тя беше насинена, а грозноватото й лице беше подпухнало от плач. Коленичила беше на сламения под и дършеже ръката на един изключително красив турски младеж от Анадола. Копринено черна брадица бе набола по бузите му, но лицето му беше бледо, с жълтеникав оттенък, а превръзката около гърдите му беше подгизнала от кръв.
— Кариклеа! — изненадах се аз. — Ти си жива! Какво правиш тук?
Тя ме погледна, все едно че моето появяване беше най-естественото нещо в природата, и отвърна:
— Този ужасен турчин се е вкопчил в мен и не ме пуска. Не разбирам какво ми говори.
Изхълца и добави:
— Наистина, той е толкова млад и красив, та сърцето не ми дава да си отдръпна ръката. Много скоро ще умре.
Със свободната си ръка тя избърса мъртвешката пот по челото му и погали по детски закръглените му страни, така че лицето, което беше сгърчено в агония, се успокои. Кариклеа избухна в сълзи и каза съжалително:
— Горкото момче дори не може да се присъедини към грабежите, макар че със смелостта си го е заслужил. Той е прободен почти навсякъде и кръвотечението не спира. Можеше да намери богатства и красиви момичета, а сега единствената му награда е моята съсухрена старческа ръка.
Младежът отвори очи, погледна през нас и нещо промърмори на турски.
— Какво казва? — попита Кариклеа, подтиквана от ненаситното си любопитство.
— Той казва, че Бог е само един — преведох аз. — И пита дали е заслужил да попадне в рая.
— Защо, ама разбира се! — възкликна Кариклеа. — И турците си имат рай, както и ние, християните. Разбира се, че ще попадне в рая, горкото момче.
Минаващ покрай нас дервиш притисна вонящата козя кожа до гърдите си, наведе се над умиращия младеж и занарежда ония куплети от Корана, в които се говори за студените води на рая, за неговите плодни градини и вечно девствени девойки. Когато той си отиде, юношата промълви с дрезгав глас:
— Мамо, мамо?
— Какво казва? — попита Кариклеа.
— Мисли те за майка си — отвърнах аз.
Кариклеа заплака отново и извика:
— Аз никога не можах да имам син, тъй като нито един мъж не ме хареса. Но ако той вярва в това, аз не бих могла да го разочаровам и съм сигурна, че не извършвам грях.
Тя целуна ръката на младежа, притисна буза до бузата му и с учудващо нежен глас започна успокоително да му шепне, като че ли насред цялото това опустошение и безсмислена смърт бе желала да изрази всичката насъбрана в сърцето си нежност. Младежът стисна ръката й, затвори очи и задиша често и болезнено.
Тогава се сетих за нещо. Без да се оглеждам, се отправих към Пантократорската обител. Трябваше да се убедя. Трябваше да видя със собствените си очи.
Агаряните бяха наклали огън във вътрешния двор на манастира от разрушените иконостаси и свещените икони и си готвеха храна. Аз минах покрай тях към рибарника, взех копие с тризъбец накрая, предназначено за ловене на риба, и скоро успях да набуча една от калносивите риби. Когато я извадих от водата, видях как стана червена като ръжда. Хрилете й лъскаха като кръв под лъчите на залязващото слънце, точно както беше предсказал монахът Генадий.
Държах рибата в ръка и в този момент денят залезе и мрак се спусна над цялата земя. Започна нощта на дивия звяр. С наведена глава се върнах в къщата си и се затворих вътре.
Тялото си иска своето, но сънят дълго не ме задържа. Писах, писах, докато мастилото не започна да изглежда кървавочервено в очите ми. Дори незначителни и второстепенни събития описах, за да потисна тъгата си. Но кой би могъл да отсъди кое е незначително и кое — второстепенно? В божиите теглилки комарът тежи също толкова много, колкото и слонът.
Пак е нов ден. И Божието слънце не престава да грее над земята. Небето е ярко синьо. Топлите състрадателни слънчеви лъчи галят както добрите люде, така и лошите. Ще трябва отново с отворени очи и уши да стъпя навън и да изпия до дъно своята чаша. Добре поне, че погина тя, моята любов, за да не види този ден.
30 май 1453
Тази сутрин пред вратата на моята къща се появи чауш и застана на пост. Разбрах, че султан Мехмед не ме беше забравил. Мануил му приготви нещо за ядене. Нито един от тях не ме обезпокои.