Погледнах в очите му и разбрах, че сам за себе си той беше прав, тъй като беше избрал земната истина и материалната смърт пред Божията реалност.
Казах му:
— Когато вярваш, че можеш да отърсиш миналото като някакво овехтяло суеверие и да се самовъздигнеш в аршин, с който да се измерва всичко, ти си надяваш такива окови, каквито никой преди теб не е носил. Оковите на времето и пространството са се впили в месата ти и задушават твоя дух. Когато умреш, от теб нищо няма да остане.
— Споменът за мен ще пребъде дотогава, докато има хора по света! — извика той. — Казах ти вече. Нямам нужда от ангел да ми шепне в ухото.
— Убий ме тогава! — помолих. — Аз те изоставих още през есента, когато разбрах кой си, към какво се стремиш и какво ни очаква. Смили се над мен и ме дари със смърт, та да може кръвта ми да се смеси с кръвта на моите гръцки братя.
Но той подигравателно се усмихна с усмивката на див звяр и повтори:
— Имай още малко търпение, Ангеле. Нека първо да видим колко ниско може да падне дори най-високостоящият сред гърците.
Трябваше да стъпя встрани, защото точно в този момент пристигнаха евнусите с Лукас Нотарас и неговите двама сина. Когато беше получил султанското известие, куропалатът се беше досетил каква щеше да бъде неговата съдба. Той вървеше изправен и не коленичи пред Мехмед. Белият евнух каза на султана:
— Господарю, той не пожела да се подчини на твоите заповеди и да доведе сина си в твоя харем. Затуй ги доведох всичките, както ми нареди.
Мехмед посочи наредените около площада глави и рече:
— Защо не ми се подчиняваш, макар че аз веднага назначих гръцка управа и послушах дадения от тебе съвет?
Нотарас се огледа наоколо с вкаменено лице, бавно се прекръсти, вдигна поглед към небето и извика:
— Гоподарю, Боже мой! Признавам твоята справедливост. Ти наистина си правдив бог!
Той обиколи малкия площад, като се спираше пред всяка от главите и казваше:
— Братко мой, прости ми! Не знаех какво върша! Когато се завърна на мястото си, Нотарас положи ръце върху раменете на синовете си и им каза:
— Нека покажем сега, че можем да умрем като мъже.
Нека също така да благодарим на Господа, че можем да умрем като гърци и да запазим своята вяра.
Султанът вдигна ръце и изкрещя с подигравателно изумление:
— Ти няма защо да умираш! Та нали съм ти обещал да те издигна над всички гърци. Единственото, което трябва да направиш, е да наредиш на красивия си син да изпълнява всичко, което го накарам да върши.
Куропалат Лукас Нотарас отвърна:
— Не е необходимо да се унижаваш, та да намериш претекст за моето унищожение. Аз вече се смирих пред Бога, защо ми трябва да се смирявам и пред теб? Това няма да спаси нито мен, нито моите синове. Но аз бих те помолил да задоволиш моето чисто човешко любопитство. Защо трябва да умра, противно на всички политически правила и закони?
Султан Мехмед наведе свирепото си младо лице към него и изсъска:
— Ти предаде своя василевс. Така ще измениш и на мен. Куропалат Нотарас наведе глава и още веднъж призна:
— Ти наистина си справедлив, Боже!
След което помоли първо да обезглавят синовете му, за да е сигурен, че няма да предадат гръцката си вяра, за да спасят живота си. Султанът разреши. Нотарас сам накара синовете си да коленичат — първо по-големият, а след него по-малкият, — като им говореше спокойно, докато палачът отсичаше техните млади глави. Нито една сълза не се появи в тъмните му очи, макар че султан Мехмед нарочно се наведе напред, за да наблюдава по-добре лицето му.
Когато и двамата младежи бяха вече мъртви, куропалатът рече:
— Господи, Боже мой! Изправям се пред твоя съд. Ти имаш право да ме съдиш, но никой смъртен няма това право! — След което се смири, наведе глава и плачейки с горещи сълзи, се помоли така, както се молят простичките люде. — Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника!
Той се помоли още малко вътре в себе си, изправи се и последва чаушите до колоната на Аркадий, където коленичи в кръвта на собствените си синове и спокойно зачака смъртта. Султанът нареди да поставят главата му на колоната — по-високо от главите на другите гърци. След това Мехмед, наситил се на кръв и воня, се оттегли в своята копринена шатра. А мен ме отпрати, макар да вярвах, че чашата ми се беше препълнила.
Но когато се обърнах, за да си отида у дома, облечен в зелено чауш ме последва на двадесет стъпки разстояние. Знам, че няма да ме забрави.
ЕПИЛОГ
Това го пише Мануил, синът на Димитър. Онзи Димитър, дето беше носач на дърва, на служба при стария император Мануил. Но този Мануил, що пише, беше слуга на господаря Йоханес Ангелос, когото латинците наричаха Жан Анж, а турците му викаха Ангел и се страхуваха от него.