Когато господарят ми свърши това, дето трябваше да пише, аз му показах парите, що бях скрил в мазето, и златния църковен потир, дето бях спасил от Коранската обител. Казах му:
— Много от латинците са купили свободата си чрез султанските везири. Откупи своята свобода и нека да избягаме от този град на смъртта.
Той ми рече:
— Не, не. Смъртта е най-голямата милост, дето може да ме постигне, ала ти трябва да живееш и да се довериш на турското милосърдие, защото си от онези, които винаги оцеляват, тъй като са такива, каквито са, и никой нищо не може да направи, за да ги промени.
Господарят ми беше будувал вече много нощи, а напоследък беше престанал да яде и да пие и се беше отдал на абсолютни пости. Затуй главата му така се обърка, та не знаеше какво, е добро за него самия.
На третия ден след завладяването на града султан Мехмед проводи за моя господар. Аз го последвах на разстояние и никой не ме възпря. И други гърци се бяха насъбрали около колоната на Константин, за да видят какво щеше да става.
Султан Мехмед посочи главата на император Константин, чиито очи бяха изтекли и беше започнала да мирише, и извика:
— Превзех Константинопол с меч и с меч посякох императора на гърците, от когото наследих този град. Има ли някой, който да оспорва завоюваното с меч от мен наследство?
Господарят ми излезе напред и каза:
— Аз оспорвам наследството ти, турски емире Мехмед! Роден съм с пурпурни ботуши и ще ги запазя до смъртта си. Кръвта ми е императорска. Аз съм единственият законен наследник, василевс на Константинопол, макар че ти не знаеш това!
Но султан Мехмед изобщо не се учуди на думите му, само поклати глава и рече:
— Знам всичко, което ми е необходимо. Дори баща ми знаеше твоята тайна, а ти си въобразяваше, че си я скрил от всички. Това не е нищо ново за мен, защото аз имам очи и уши във всички християнски държави — дори в Авиньон. Защо мислиш ти позволих да си заминеш миналата есен и ти дадох шепа драгоценни камъни като подарък на прощаване?
— Знам, че събираш хора, както Аристотел е събирал природни причудливости. Ти веднъж каза, че нищо човешко не може да те удиви, тъй като умееш да виждаш през всеки. Аз не те ли удивих?
Султан Мехмед отвърна:
— Да, Ангеле, ти ме удиви. Когато войната избухна, аз те пуснах да отидеш в Константинопол, защото се надявах, че здравият разум ще те подтикне да предизвикаш бунт и да се пребориш с императора за властта. По този начин ти бях дал средства да всееш раздор сред защитниците на града. Но ти ме удиви. Трябва ли да повярвам, че в твое лице съм срещнал единствения човек на света, който не жадува за власт.
— Чак сега е дошъл моят час — заяви моят господар. — В присъствието на твоята войска и на гръцкия народ аз ти оспорвам правото на наследство и искам царството си от теб.
Султан Мехмед съчувствено поклати глава и каза:
— Не ставай глупак. Коленичи и ме признай за победител и аз ще ти спася живота. Защото може да ми омръзнеш и ще те захвърля в оврага край пътя, както на Аристотел му беше омръзнало да носи китовия прешлен на гърба си.
Господарят ми отговори:
— Не си ти победителят, а аз!
Неговият инат разяри султан Мехмед, който плесна с ръце като сигнал и добави:
— Да бъде твоята воля. Дайте му пурпурните ботуши, за да умре, както е бил роден. Аз не оспорвам неговия произход.
Палачите му веднага сграбчиха моя господар и съблякоха всичките му дрехи, освен ризата. Държейки го за ръцете, те прерязаха вените на краката му, така че кръвта ги оцвети от коленете надолу в червено.
Докато кръвта му изтичаше, господарят ми се държеше прав за раменете на своите палачи, вдигна очи за молитва към небето и рече:
— Необясними Боже, през целия си живот жадувах за твоята реалност. От затвор в затвор попадах, само и само да те намеря. Ала в мига на своята смърт те моля: позволи ми поне още веднъж да се върна. Дай ми още веднъж оковите на времето и пространството — ужасни и прекрасни, каквито са. Позволи ми това, тъй като знаеш защо ти се моля!
Султанът придържаше с ръка треперещата му брадичка, изправи главата му и обръщайки я каза:
— Погледай града си, василевсе Йоханес Ангелос! С последни сили господарят ми промълви:
— Очите ми се наслаждават на моята прекрасна столица! Един ден астралното ми тяло ще се завърне върху руините от крепостните стени. И като пътник, окован в пространството и времето, аз ще откъсна тъмно цвете, израсло в пукнатината между камъните като спомен за моята любов. Но ти, Мехмед, ти никога няма да се върнеш!