— Ако е било грях, че някога си подписал, а сега желаеш опрощение, защо не го сториш само пред божиите очи. Защо повличаш целия народ в собственото си страдание и проповядваш разкол сега, когато всички сили трябва да се обединят?
Той ми отвърна:
— Чрез моя език и моето перо Господ ще ги накаже за ужасното им вероотстъпничество. Ако не бяха отхвърлили вярата си и се бяха отказали от помощта на Запада, Бог сам щеше да се бие заради тях. Сега Константинопол е обречен. Безсмислено е да се укрепват стените и да се събират оръжия. Господ се е отказал от нас и ни е предал в ръцете на турците.
— Дори Бог да говори чрез твойта уста — настоях аз — битка ни очаква. Мислиш ли, че император Константин доброволно ще предаде града?
Той ме погледна въпросително и в налудничавия блясък на очите му за миг просветна лукавата искра на обиграния политик.
— Кой говори чрез твоята уста? — настоя той. — Султанът е обещал да дари живота, собствеността и свободата на онези, що доброволно се предадат, но преди всичко ще им позволи да запазят вярата си. Църквата ни ще живее и процъфтява в турската империя под покровителството на султана. Той не води война против вярата ни, а срещу нашия император.
След като не отвърнах, той натърти:
— С безбожието си Константин доказа, че не е истински василевс. Та той не е даже законно коронясан. На вярата ни е враг, по-лош от султан Мехмед!
— Умопомрачен, побъркан монахо! — гневно извиках аз. — Осъзнаваш ли сам, що говориш!
Някак си поуспокоено той рече:
— Не съм скривал своята позиция. Същите слова съм изричал право в лицето на Константин. Аз нямам нищо за губене, но не съм сам. Целият народ е зад гърба ми и много от нобилите[10], които се страхуват от гнева господен. Кажи това на онзи, който те е проводил.
— Заблуждаваш се — възразих аз. — Не съм на служба при султана, но ти несъмнено ще намериш други пътища, по които думите ти да достигнат до неговите уши.
10 януари 1453
Отново бях повикан във Влахернския дворец. Протоасекритът Францес беше изключително любезен и внимателен, предложи ми вино, но нито веднъж не ме погледна в очите. Въртеше на пръста си пръстен печат с големината на бебешки юмрук и разглеждаше добре поддържаните си нокти. Без съмнение той е начетен и умен мъж, който вече в нищо не вярва. Просто е верен на императора. Израсли са заедно като деца.
Преструвайки се на мой приятел, той си припомни как преди петнадесет години в окървавеното от залеза гръцко море, на борда на закотвения за нощта кораб, се бяхме надпреварвали да рецитираме Омирови стихове.
— Тази зима е решаваща — заяви Францес. — В Андрианопол великият везир върши каквото може в името на мира. Наскоро чрез генуезкото посредничество на Пера получихме от него насърчителни писма. Това май няма защо да крия от теб. Той ни подтиква да имаме вяра в бъдещето и да се въоръжаваме колкото се може по-добре. Колкото по-добре сме въоръжени, толкова по-сигурен е султанският неуспех, ако рече да ни обсажда.
— Тази зима е решаваща — потвърдих аз. — Колкото по-скоро султанските топове бъдат излети и войската приведена в бойна готовност, толкова по-скоро Константинопол ще падне.
— Стените ни са удържали много обсади — усмихна се Францес. — Само латинците веднъж успяха да превземат града. Но те Нападаха откъм морето. Оттогава не обичаме кръстоносните походи. Предпочитаме да живеем в мир с турците.
— Само ти губя времето — казах аз. — Повече не ще те задържам.
— Да, наистина — сети се той. — Та аз имам да говоря нещо с теб. Казват, че твърде често посещаваш Пера. И при монаха Генадий си ходил в манастира, въпреки че той по заповед на василевса е под домашен арест. Какво точно се опитваш да постигнеш?
— Чувствам се самотен — заявих аз. — Имам чувството, че тук никой не ми се доверява. Опитах само да възкреся старо приятелство, но се оказа, че Георгий Сколарий е умрял. Срещата ми с монаха Генадий не беше от най-приятните.
Францес разпери ръце с досада.
— Защо ли ми трябва да се препирам с теб. Така или иначе няма да се разберем.
— В името божие, велики протоасекрите — извиках аз. — Избягах от султана и се отказах от поста си, за който мнозина ми завиждаха, да се сражавам за Константинопол. Не за теб или за твоя император, а за този град, що нявга беше сърцето на целия свят. Само това сърце е останало да тупти от могъщата империя. С него живея и с него ще умра. Ако бъда пленен, султанът ще ме набие на кол.