Азиатският бряг се синее в далечината и мъчително безпокойство разяжда сърцето ми.
Ако бях без име, без репутация и без минало, можех да се смеся с морето от хора и да живея ден за ден, доволен и спокоен. Но вече съм опитал от коравия хляб на познанието и волята ми е като камък.
26 януари 1453
Случи се нещо неочаквано. Два големи бойни кораба с опънати платна се плъзнаха днес в пристанището и докато моряците сгъваха платната, по пристанищните стени се насъбра народ да вика и да маха с ръце. По-големият е наистина страховит, равен по сила на венецианските.
Командир е Джовани Джустиниани, генуезец, бивш наместник на Кафа и опитен наемен войник. Той води със себе си седемстотин изпитани наемника. Народът е обхванат от бясна радост, въпреки че тези войски са латински. Въоръжението им е безупречно. Много от тях носят двуостри мечове и в металните си доспехи всеки се равнява на десет лековъоръжени и облечени с кожени ризници воини. Те са привикнали на строга дисциплина и високо ценят своя военачалник. Това си личи по начина, по който слязоха от корабите и в строй се отправиха през града към Влахернския дворец, бляскайки с доспехите си.
Императорът лично прегледа войската от наемници. Ако знаеше предварително за тяхното идване, добре бе успял да го запази в тайна. Обикновено срещу добро заплащане за няколко дни можеше да се получат сведения и от най-секретните гръцки преговори.
Може би Западът все пак не е забравил Константинопол. Джустиниани трябва да е дошъл с благословията на Генуа. Без нея той не би могъл да въоръжи корабите си и да плаща на войниците си.
Но само султанските еничари са дванадесет хиляди на брой. В полето край Варна дори обкованото в брони рицарство не можа да им се опре.
27 януари 1453
Тя дойде. Тя дойде още веднъж. Не ме беше забравила.
Беше бледна и отслабнала. Кафявите й очи бяха неспокойни, беше страдала. Думите и въпросите умираха още на устните ми. Защо ли трябваше да говоря и да питам, след като тя беше дошла.
— Любима моя! — успях само да отроня аз. — Любима моя!
— Защо дойде в този град? — обвини ме тя. — Защо не си стоя при твоя султан? Защо ме измъчваш така? Защо не ме освободиш от оковите на волята си?
— Срамувам се от себе си — продължи тя. — Преди бях радостна и самоуверена, а сега съм съвсем без воля. Краката ми ме водят тук, където не желая да идвам. И ти — латинец, аватрюрист и на всичко отгоре женен! Караш ме да се мразя.
— Никаква полза няма и от най-доброто възпитание — заоплаква се тя. — Никаква полза няма от учението, от способността да се преценяват нещата, от рода, от гордостта и от богатството. Напълно съм във властта ти, като че ли съм робиня. Срамувам се от всяка своя стъпка, що ме е довела до тук.
— Ти дори не си ме докоснал — възнегодува тя, — а ето, че кръвта ми мрачно бушува и тъмните сили на тялото ми викат с пълен глас. Преди бях светла и чиста. Сега вече не знам каква съм и що искам.
— Кинжал в сърцето ти и отрова в твоя стакан! — извика тя. — По-добре да те няма! Това дойдох да ти кажа! Взех я в ръцете си и я целунах по устата. Този път не я заболя глава. По времето на нашата раздяла тя се бе превърнала в жена, която тръпнеше в прегръдката ми.
Как мразех този трепет! Как мразех този изблик на страст, дето порозовяваше страните й. Твърде често бях изпитвал това. Но има ли любов безтелесна?! Има ли любов без страст?!
— Нямам никакво намерение да лягам с теб — рекох аз.
— Всичко с времето си. Жадувах те, но не за това.
— Ако се опиташ да ме безчестиш, ще те убия — изсъска тя. — Толкова малко все пак дължа на себе си и рода си. И не ми говори така!
— Запази цветето си за агаряните — казах. — Аз не възнамерявам да го откъсна.
— Мразя те! — извика тя, вкопчвайки се в ръката ми. — Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос! — заповтаря и притискайки лице в гърдите ми, избухна в бурни ридания.
Взех в ръце лицето й, засмях се и я зацелувах по очите и по бузите — заутешавах я както се утешава малко момиче. Положих я да седне, предложих й вино и тя започна да се усмихва.
— Не гримирах лицето си на идване — проговори тя. — Не съм толкова глупава. Вече знам, че ти постоянно ме разплакваш. Затуй е безсмислено да се гримирам. Естествено, бих желала да съм красива за теб, но това сега е безпредметно. Ти се взираш само в очите ми.
— Ето, вземи ги — продължи тя, навеждайки се към мен. — Вземи ги и ме остави на мира.