Беше привечер по заник. Въздухът почервеня, а в стаята притъмня.
— Как успя да се измъкнеш? — попитах аз.
— Целият град е наопаки — засмя се тя. — Всички празнуват пристигането на генуезците. Помисли само, седемстотин облечени в броня мъже. Появяването им ще промени съдбата. Кой би могъл да мисли за опазването на дъщеря си в такъв ден. Дори компанията на латинец би могла да бъде простена.
— Не съм те разпитвал преди за положението в Константинопол — започнах аз. — Сега бих искал да те запитам. Не че е много важно, но по известни причини съм любопитен. Познаваш ли куропалат Лукас Нотарас?
Тя ужасно се стресна и остана така, втренчила в мен уплашени очи.
— Защо питаш?
— Бих искал да зная що за човек е той — отвърнах. Тя продължи втренчено да ме наблюдава и аз нетърпеливо продължих. — Може ли той наистина да предпочете султана пред собствения си император? Ти сама чу какво извика пред народа, когато се видяхме за първи път. Кажи ми, ако наистина го познаваш, може ли от него да стане предател?
— Какви ги приказваш? — сряза ме тя. — Как смееш така да говориш? Та той е куропалат!
После забързано заобяснява:
— Разбира се, че го познавам, него и неговото семейство. Той е от стар род — горд, амбициозен и непреклонен. Дъщеря си възпита по царски и тя бе предопределена да се омъжи за Константин, но когато той стана василевс, дъщерята на куропалата вече не беше достойна за него. Обида, на която трудно се прощава. Куропалатът не одобрява императорската политика. Но ако е противник на унията, това още не го прави предател. Ако пък беше такъв, едва ли така открито щеше да демонстрира своите позиции.
— Ти не знаеш нищо за страстите, що бушуват у хората — възразих. — Властта е опасно изкушение. Един хитър и амбициозен мъж, който не одобрява политиката на Константин, може да си представя Константинопол, управляван от куропалат като султански васал. Агитатори и узурпатори е имало и преди в този град. Монахът Генадий също открито проповядва капитулация.
— Думите ти ме ужасяват — прошепна тя.
— Но идеята е примамлива, нали? — настоях аз. — Кратък бунт, почти без кръвопролитие, а след това портите отворени за султана. Не е ли по-добре, ако умрат само неколцина, вместо всичко да бъде разрушено — градът, културата и вярата ви. Повярвай ми, един човек на място би могъл да оправдае делата си с много здрави доводи.
— Кой си ти наистина? — попита тя, отдръпвайки се. — И защо ми говориш така?
— Защото сгодният момент е пропуснат — отвърнах аз.
Сега императорът разполага освен със собствените си телохранители и стратори със седемстотин въоръжени до зъби латинци. А срещу тях и най-голямата тълпа би била безсилна и нито Генадий с размахания кръст, нито дори самият куропалат Нотарас биха могли да ги поведат срещу Влахернския дворец.
— Това е така — продължих. — Пристигането на Джовани Джустиниани запечата съдбата на Константинопол. Неговото падане е необратимо и ние можем да въздъхнем с облекчение, тъй като султан Мехмед не е като баща си Мурад. На дадената от него дума не може да се вярва. Този, който бъде съблазнен да се предаде, сам поставя главата си под турския ятаган.
— Не те разбирам — призна тя. — Наистина нищо не разбирам. Говориш така, все едно че желаеш гибелта на нашия град. Говориш като ангел на смъртта.
Заревото на залеза беше изчезнало и в стаята ми беше толкова тъмно, че лицата ни приличаха на бели петна.
— Откъде знаеш, че не съм ангелът на смъртта? — заявих. — Понякога дори сам се съмнявам в това.
— Веднъж, преди много години — заразказвах в тъмното аз, — напуснах Братята на свободния дух. Техният фанатизъм беше като тесен обор. Тяхната нетърпимост беше по-нетърпима от тази на монасите и поповете. Една утрин, след като ги бях напуснал, се пробудих под старата липа, насред славейова песен, край оградата на някакво гробище. На стената бе изографисан танцът на смъртта и когато се събудих, първото нещо, което видях, беше един скелет. Той водеше мъртвешкото хоро и на него се бяха хванали един архиепископ, един император, един търговец и една красива жена. Насред песента на славея в покритата с роса утрин край бушуващия Рейн аз бях осенен от знамение. Оттогава смъртта ми е била като сестрица и никога не съм се страхувал от нея.
Твоят град е като старо ковчеже за скъпоценности — с изронени камъни и очукани ъгли. Но то съдържа в себе си всичко, що някога е било прекрасно. Последните гръцки философи, възторгът на вярата, истинната църква на Христа, древните ръкописи и блестящите със златото си мозайки. Аз не желая неговото унищожение. Обичам го, но сърцето ми е изпълнено с мъчителна безнадеждна любов, защото моментът на неговата гибел е настъпил. Та кой би предоставил доброволно ковчежето на грабители. По-добре всичко да потъне в сажди и кръв. Това е последният Рим. В теб и в мен дишат хилядолетия. По-скоро короната на смъртта, трънливият венец на Исуса, отколкото турски тюрбан! Разбираш ли всичко това?