— Кой си ти? — прошепна тя. — И защо ми говориш в тъмното?
Бях казал всичко, що имах за казване. Запалих свещите. Жълтите топази в огърлицата заискряха върху бялата й шия. Жълтите топази на зодията Стрелец, що предпазваха носещия ги от коварство.
— Питаш кой съм аз? — казах. — Женен латинец, авантюрист — нали сама така ме определи. Защо тогава питаш?
Тя несръчно заоправя яката на дрехата си.
— Очите ти изгарят шията ми — оплака се тя.
— Моята самота те пари — възразих аз. — Сърцето ми изгаря и се превръща в пепел, щом видя лицето ти на светлината на вощениците. Кожата ти е като сребро, а очите ти тъмни цветя.
— Това е от една поема — продължих. — Знам много красиви слова. Вземам ги назаем от древните и от новите поети. Питаш кой съм? Аз съм Изтокът и Западът. Невъзвратимото минало. Вяра без надежда. Гръцка кръв в латински вени. Да продължавам ли?
Гледахме се, осветени от свещите. И очите й отново изучаваха всяка моя черта. Все едно че игриви пламъци ме ближеха по лицето. Бях като клада, що чака своя подпалвач. На осемнадесет години видях как англичаните изгориха на клада френската Дева. Тя имаше видения, чуваше гласове и се обличаше в мъжки дрехи, за да живее сред войниците. Мислеше се за много твърда, докато не я раниха с копие в крака. Тогава Девата се разплака. Плачеше и привързана на кладата и се молеше високо на глас, докато пламъците не я погълнаха. Можех за това да разкажа, но каква ли щеше да е ползата.
— Трябва да тръгвам. — Тя стана и се заметна без да очаква помощ от мен.
— Ще взема фенер и ще те изпратя — заявих аз. — Навън е неспокойно. Не бих желал да попаднеш в ръцете на пияни генуезци. Скоро по улиците ще има побои. Такива са обичаите на професионалните войници. Тази вечер не ще можеш да се прибереш сама, латинците са пристигнали.
— Както желаеш — рече тя безизразно след известно колебание. Гласът й беше глух, а лицето й — от камък. — Вече всичко ми е все едно.
Запасах турската си сабя. Тя с лекота разсичаше летящо във въздуха перо и отцепваше парчета от кой да е западен меч. С такива саби бяха въоръжени само еничарите.
— Тази вечер — започнах аз, но думите заседнаха на гърлото ми. — Тази вечер? — повторих, но не можах да продължа. От скритите в сърцето ми струни се разнесе силният звън на разочарованието. Много години бях послушник у дервишите, не ядях месо и не бях в състояние да нараня нито едно същество, надарено с живот. Но тази вечер ми се искаше да удрям и да убивам. Да убивам себеподобните, скъпа моя. Варварското ми тяло въстана срещу душата си. Гръцката ми кръв мразеше латинците. Нещо в мен се разкъса на две, много по-жестоко от всякога. Обзе ме страст към убийство. Това чувство дойде ведно с любовта, която така ме разтресе, та всичко потайно в душата ми излезе наяве. Вече сам себе си не познавам.
Тя здраво ме сграбчи за ръката, отново чувствена като преди.
— Не вземай сабята си — рече тя. — Само ще съжаляваш.
Странна победоносна нотка трептеше в гласа й. Познаваше ме по-добре от мен самия и това беше невероятно. Докосването й ме обезсили. Ядосано откачих сабята от пояса си и яростно я захвърлих на пода.
— Както пожелаеш — рекох. — Както пожелаеш.
Изкачихме хълма. Край пристанището беснееха генуезките наемници и задръстваха улиците, хванати под мишници в дълги редици. Задяваха жените и подхвърляха обиди към минувачите на най-различни езици. Но доброжелателно, защото още нищо не ги беше ядосало. Даже оръжието си бяха оставили на корабите. На нас те правеха път без да казват нищо. По високо изправената й глава разбираха, че е знатна дама, макар лицето й да бе покрито с воал. А от моя път пияните войници се отдръпваха и преди битката край Варна.
Гърците се бяха прибрали по къщите си. Когато изкачихме хълма, всичко вече беше утихнало. Само нощната стража обикаляше с фенери и с викове отдалече предупреждаваше за своето появяване. Фенери се клатеха по мачтите на корабите и над водата се носеше силна музика. В пристанището свиреха тъпани и зурни. Дори бреговете на Пера, от другата страна на залива, бяха осветени като от светулки.
Но на билото на хълма, насред тишината, величествено се възправяха безмълвните кубета на „Света София“. Тъмната грамада на стария императорски дворец отново се издигаше насреща ни. Лунният сърп блестеше над Хиподрума. Неговите безценни скулптури отдавна бяха окрадени от латински кръстоносци и претопени в пари. И все пак по средата му се издигаха съскащите глави на Делфийските змейове, излети в бронз от носовете на персийските кораби след битката при Саламин.