Но Бог не е светлина.
Изведнъж притъмня. По-тъмно от мрака. По-безмълвно от тишината. По-милостиво от всичко. В тъма се разтворих.
Но Бог не е тъмнина.
След това не беше нито студено, нито топло. Ни светло, ни тъмно. Бог беше в мен и аз в него.
Държах в ръката си малък камък. Щом пръстите ми се отпуснаха, той падна между краката ми. Звукът от падналия върху паветата камък ме разбуди. Екстазът ми продължи не повече от мига, в който камъкът падна на земята. Когато човек усеща Бога, няма разлика между примигването на клепача и зимния сън. В божествената реалност времето не съществува.
Може би се бях променил. Може би от мен струеше светлина. Може би в този момент умеех да върша чудеса — да лекувам болни или с едно докосване да връщам мъртвите към живот. Но аз не се нуждаех от подобни доказателства, за да разбера кой съм. Доказването само по себе си е съмнение. Човешко е да се съмняваш и да доказваш. Не се съмнявах в нищо. В този смисъл бях равен на ангелите. Въпреки това се завърнах в оковите на времето и пространството. И робията ми вече не беше бреме, а дар.
2 февруари 1453
След като спах до вечерта, отидох да се срещна с Джовани Джустиниани, върховния комендант на генуезкия отряд. Той не беше на кораба си, нито във Влахернския дворец. Най-сетне го открих в арсенала, край горещите бляскави пещи. Стоеше, подпрян на двуострия си меч, широкоплещест, охранен и дебел, с една глава по-висок от всички, дори и от мен. Когато изстрелваше заповеди към императорските техници и леяри, гласът му наподобяваше търкалящо се буре. Василевсът го е провъзгласил за протостратор[11], главен комендант на отбранителните сили в защитата на града от турците. Беше в добро разположение на духа, защото императорът му беше обещал званието стратег и остров Лемнос като наследствено владение, ако сполучи да отблъсне агаряните. Той е самоуверен и владее отлично професията си. Това пролича веднага по заповедите и въпросите, когато се мъчеше да открие размера и количеството топове, които арсеналът можеше да произведе, ако работи непрекъснато до идването на турците.
— Протостраторе — започнах аз, — вземи ме на службапри себе си. Беглец съм от турците и мога да въртя мечи, да опъвам лък.
Погледът му беше твърд и безпощаден, макар че подпухналото му лице се усмихваше, докато ме изучаваше.
— Не си обикновен войник — рече той.
— Не, не съм — потвърдих аз.
— Говориш на тоскански диалект — забеляза той подозрително, тъй като бях заговорил на италиански, за да спечеля доверието му.
— Няколко години живях във Флоренция — обясних аз. — Но съм роден в Авиньон. Говоря френски, италиански, латински, гръцки, турски и малко арабски и немски. Мога да правя списък на потребните провизии. Знам доста за барута и топовете и мога да изчислявам балистиката на най-различни далечини. Името ми е Жан Анж. Умея също така да лекувам болни кучета и коне.
— Жан Анж — повтори той и впи в мен подутите си биволски очи. — Та ти си цяло чудо, ако всичко, що казваш, е истина. Но защо не си вписал името си в императорските списъци? Защо искаш да служиш при мен?
— Ти си протостратора — рекох аз.
— Жан Анж — разсеяно повтори той още веднъж. — Иметоти ми е някак си познато, все едно, че съм го чувал насън. Само дето не мога да си спомня кога и къде.
Престорих се, че сме познати, и започнах да нареждам:
— Може би в Генуа, по времето на твоята младост, височайши Джустиниани. Църковният събор в Базел през 1437 година издаде заповед за моето арестуване дори в Италия. Бях млад и буен тогава. Отидох на Базелския събор също като много други образовани и запалени младежи от всички крайща на Европа. Та нали в Базел отците искаха да освободят света от страха и неправдите. И аз желаех да дам своя дан в международното сътрудничество, за църковна демокрация и мир в цяла Европа. Накрая готвачи и коняри гласуваха наред с епископи и прелати. Мой настойник тогава беше доктор Николай Кузански. Неговото разочарование беше и мое разочарование. С разрушаването на неговите идеали и моите идеали се сгромолясаха. За да спомогне в обединяването на Източната и Западната църква, той се присъедини към малцинството. Подмамиха го с поста посланик и с пътуване до Константинопол. Участвах в разбиването на ковчежето, в което се съхраняваше печатът на църковния събор, с който делегацията на малцинството щеше да узакони папската була, подпечатвайки пълномощноза своето пътуване. Естествено това бе открито и от там всичката омраза и преследване. Но по това време папа Евгений беше вече потвърдил нашите пълномощия и така потеглихме към Константинопол.