— Все още ли пътуваш натам, Жан Анж? — попита язвително той.
— Получих пълно опрощение от устата на самия папа — защитих се аз. — По-късно взех участие в събора на малцинството във Ферара и Флоренция като преводач в папската канцелария. Кардинал Юлиус Цезарини също опрости моите деяния и, загубил вяра в единството на християнския свят, след като в Базел отците от омраза избраха друг папа, реши на мястото на препирните да избере пътя на делата. Последвах го като оръженосец в кръстоносния поход, що бе прекъснат край Варна през 1444 година. Там и попаднах в турски плен.
Той беше авантюрист и наемник, този биковрат Джовани Джустиниани. Трябваше да го оставя да ме прецени по себе си и да ме мисли за непоправим търсач на приключения, но не можех да го мамя.
— Говориш много и умишлено се опитваш да ме объркаш — рече той. — Криеш нещо. Навярно безуспешно си се опитвал да постъпиш на служба при императора и затуй идваш при мен. Но защо ли аз трябва повече от василевса да ти имам доверие?
— Не го правя за пари — опитах се да го подмамя. — Нежелая нищо да ми плащаш. Не съм беден и пари не ми трябват. Искам да се бия заради Христа, заради Константинопол. Макар и да не се вижда, аз все още нося кръста на ръкава си.
Той избухна в смях и с все сила се удари по бедрото.
— Я не се опитвай да ме премяташ! Умен мъж на твоята възраст не търси мъченичество. И кардинал Исидор се закле пред мен и моите мъже, че свети Петър собственоръчно ще изтегли в рая всеки, който падне при защитата на града. Остров Лемнос обаче за мен е достатъчен рай и наместо трънен венец предпочитам короната на стратег. Ти към какво се стремиш? Казвай направо или се разкарай и не мипречи! Живеем в други времена сега.
— Джовани Джустиниани — заклех го аз, — баща ми беше грък. Кръвта на този прастар град тече и в моите жили. Попадна ли в турски ръце, султан Мехмед ще нареди да ме набият на кол. Не е ли по-разумно да продам живота си колкото се може по-скъпо.
Той обаче не ми вярваше. Понижавайки глас и оглеждайки се наоколо, бях принуден да го уговоря:
— При бягството си откраднах от султана една торбичка със скъпоценни камъни. Това не смеех на никого да издам. Сега може би разбираш защо не желая да попадна в неговите ръце.
Той беше генуезец и захапа въдицата. Зеленикава искра проблясна в очите му. Предпазливо се огледа, след което приятелски ме хвана под ръка. С миришещ на вино дъх Джустиниани се наведе и прошепна в ухото ми:
— Може би ще ти повярвам, ако ми покажеш тези скъпоценни камъни.
— Наетата от мен къща е на пътя ти, близо до пристанището — обясних. — Нали все още живееш на своя кораб?
Той се покатери непохватно върху огромния си кон. Двама факлоносеца потеглиха пред нас, за да осветяват пътя, а телохранителите му задрънчаха с доспехите си подире ни. Вървях уважително до него, с ръка на стремето му. Сребърните ресни на чула под седлото се спускаха чак до конските копита.
Слугата ми страхливо отвори вратата, на която войниците силно затропаха. Джустиниани се препъна в каменния лъв и изпсува. Фенерът затрепери в ръката на Мануил.
— Донеси ни телешко и краставички! — заповядах аз. — Донеси също така вино и чаши. Големите бокали.
Джустиниани гръмогласно се разсмя и нареди на хората си да го чакат на улицата. Стълбата заскърца под огромната му тежест. Запалих всички свещи, извадих червената кожена торбичка от скривалището й и я изсипах. Рубини, смарагди и диаманти пръснаха червени, зелени и бели искри под светлината на вощениците.
— Света Богородице! — промълви Джустиниани, погледна към мен, протегна невярващо огромната си лапа, но не посмя да докосне камъните.
— Вземи си който ти хареса — рекох. — Това с нищо не те обвързва. Като знак на приятелство. Изобщо не се опитвам да подкупя доверието ти.
Отначало той не ми повярва, след което си избра рубин с цвета на гълъбова кръв — не най-големия, но най-красивия. Беше познавач на скъпоценните камъни.
— Постъпваш като принц — рече той, възхищавайки се на рубина в ръката си. Гласът му беше изцяло променен. Явно не знаеше какво да мисли за мен. Не отвърнах. Той ме погледна отново изпитателно с подутите си бляскави очи, сведе поглед към пода и заизтупва изтритите си кожени панталони. Не се обличаше елегантно. Не му и трябваше. По всичко личеше, че е навикнал да заповядва.
— Да преценявам кой какъв е, е част от моята професия — заяви той. — Да издухвам люспите и да оставям само зърната. Нещо вътре в мен ми подсказва, че не си крадец. Нещо вътре в мен ме кара да ти се доверя. И не само заради рубина. Такова усещане е опасно.