— Хайде да пием! — подканих го аз. Мануил донесе студено телешко, дървена паница с кисели краставички, вино и големите бокали.
Джустиниани отпи, вдигна високо чашата си и рече:
— За твое здраве, принце!
— Подиграваш ли ми се? — попитах аз.
— В никакъв случай — възрази той. — Аз винаги знам що говоря, дори когато съм пийнал. Обикновен човек като мен може да украси главата си с корона, но въпреки това от него княз никога няма стане. Други пък носят тази корона в сърцата си. Челото, очите ти и начина, по който се държиш, те издават. Но не се коси, аз умея да мълча. Кажи какво искаш от мен?
— Протостраторе — поисках да узная аз, — вярваш ли, че ще можеш да удържиш Константинопол?
— Имаш ли карти за игра, сеньор Жан Анж? — попита на свой ред той.
Намерих изрисувани на дървени плочки карти, каквито моряците продават на пристанището. Той небрежно ги разбърка и започна да ги подрежда с изображението нагоре пред себе си. След което каза:
— Нямаше да съм жив сега и да се радвам на титлата, що нося, ако не можех да играя на карти. Съдбата раздава, а опитният мъж оглежда внимателно картите, преценява добре и чак след това решава ще играе ли или не. Не е задължително всеки път да играе. Винаги може да се откаже от раздадената ръка и да изчака по-добри карти. Истинският играч няма да се изкуши и от най-големия залог, щом държи лоши карти. Какви карти държи противникът никога не се знае, но може да се пресметнат и предскажат възможностите. Освен добри карти е необходимо и умение, а най-вече късмет. Досега все съм бил късметлия, сеньор Жан Анж.
— Да, да, досега все съм бил късметлия — продължи той и на големи глътки пресуши бокала си. — Досега. Дори короната на граф не би ме подмамила в много лоша игра. Аз прегледах стените. Поколение след поколение те са удържали турските набези. Защо да не издържат и този път? Прегледах оръжейните запаси и императорската войска. Ако трябва да бъда точен, този път съм заложил в играта името и живота си. По това се досещаш, че не смятам раздадената ръка за много лоша.
— Освен това ти имаш и кораб — забелязах аз.
— Точно така — потвърди безсрамно той. — Освен това аз имам кораб. Последен коз в случай, че ни сполети беда. Но не се бой. Щом Джовани Джустиниани се съгласи да се бие, той се бие до последна възможност. Но не и след това. Не след това.
— Животът е най-високата дан, що човек може да заплати — продължи той. — И най-дебелата броня не спира куршума, а копието лесно прониква между набедрениците и ризницата. Вдигайки меча си, воинът открива незащитената си подмишница. Стрелата прелита през наличника на шлема, а срещу течния огън и разтопената смола доспехите са безсилни. Знам с какво се заемам, та нали това ми е професията. Освен всичко друго аз имам и чест. Ще се бия до последна възможност, но не и след това. Не след това.
Напълних чашата му.
— Джустиниани, срещу какво би потопил корабите си? — попитах простичко аз. Той се стресна и се прекръсти по латински обичай.
— Какви ги бръщолевиш? Такова нещо никога не ще направя!
— С тези скъпоценни камъни — казах аз и събрах с ръка бляскавата купчинка — в Генуа можеш да оборудваш десет такива кораба.
— Може би — съгласи се той, гледайки алчно кървавочервените отблясъци на рубините и огнените искри на диамантите през пръстите ми. — Може би, но ако бяхме в Генуа. Не, Жан Анж. Ние не сме в Генуа. Ако потопя корабите си, каква полза ще имам от твоите скъпоценни камъни. Дори да ми предложиш сто пъти повече, отколкото струват, пак не бих ги потопил.
— Толкова много ли се съмняваш в раздадената ти ръка?
— Не се съмнявам — рече той. — И ще се бия. Но аз съм разумен човек.
Джустиниани избърса с ръка подпухналото си лице, усмихна се и отбеляза:
— Виж ти, май започва да ни хваща, та приказваме такива лудости.
Но това не беше истина. Той можеше да изпие сам буре вино без да се напие.
Събрах скъпоценните камъни в двете си шепи и рекох:
— За мен тези камъни нямат никаква стойност. Вече съм потопил кораба си. Ето, толкова стойност имат те за мен.
Хвърлих камъните и те зачаткаха като градушка по стените и по пода.
— Ето. Вземи ги, ако искаш. За мен те са само обикновени камъчета.
— Ти си пиян — обвини ме той. — Не знаеш що вършиш. Утре сутринта ще придържаш главата си с две ръце и горчиво ще съжаляваш за това, което си направил.
Мъка ме задавяше. Думите не излизаха от устата ми. Поклатих глава.
— Вземи ги! — най-сетне успях да изрека. — Те са цената на моята кръв. Позволи ми да постъпя на служба при теб. Позволи ми да се сражавам редом с твоите воини. Друго не желая.