Джустиниани набута половин краставица в устата си, изтри мокрите от саламурата ръце в кожените си панталони и тромаво се отпусна на четири крака пред мен.
— Аз съм само един беден човек и обикновен войник — изфъфли той. — Не мога да си позволя да съм надменен. С удоволствие се смирявам, щом става въпрос за добро дело.
Той започна да събира скъпоценните камъни, като лазеше по пода и си светеше с фенера, за да не пропусне нито един. Охкаше и пъшкаше, но успя да каже:
— Не се опитвай да ми помагаш. Това усилие на крайниците ми е по-сладко и от прегръщането, и от боричкането с най-красивата жена на света. Подадох му червената кожена кесия. Той грижливо събра в нея всички камъни, а когато най-сетне се изправи, здраво я затегна и внимателно я скри в пазвата си.
— Не съм алчен — заяви той. — Някои от по малките камъни може би са попаднали в пукнатините на дъскитеили под килима, но слугата ти ще ги намери като помете. Благодаря ти много.
Той наклони главата си настрана, загледа ме благосклонно и продължи:
— През живота си съм срещал много светци, мъже, подвластни на видения, и най-различни луди. Лудост ще е да отричам, че по света стават неща, дето са неразбираеми за човешкия разум. Срещата ми с теб е едно такова нещо. — Той протегна лапата си и сграбчи ръката ми с непресторена благодарност. — От днес насетне ти си мой приятел, сеньор Жан Анж. Не ще позволя на нито една сплетня по твой адрес да обиди слуха ми. Утре сутринта, веднага след проверката, ще те запиша на служба при мен и ти ще трябва да си там, на място. Ще получиш кон, оръжие и доспехи. И бъди сигурен, че ще ти измисля най-различни задачи, та да привикнеш към моята дисциплина. В обучението на войните си аз съм по-лош от турчин.
Но той не ме потупа по гърба, нито ме удари приятелски по рамото, както би се объркал да постъпи някой с по-малко опит. Напротив, почтително ми се поклони на тръгване и рече:
— Запази тайната си. Аз не ще те разпитвам. Не би постъпил по този начин, ако замисляше нещо лошо. Имам ти пълно доверие.
Гърците ме отблъскват, латинец ме прие. Разбра ме по-добре отколкото гърците той — Джовани Джустиниани.
5 февруари 1453
Получих жребец и доспехи. През първите няколко дни Джустиниани постави на изпитание моите умения. Следвах го при инспекцията на крепостните стени и на онази част от отбранителните отряди, съставени от нетренирани гръцки занаятчии и млади монаси. При вида им той разклати биволската си глава и се разсмя. Джовани преговаря с императора, с Францес, с капитаните на корабите от Венеция и от гръцките острови, с подеста[12] на Пера, с венецианския байло и дори с мързеливия принц Орхан, за да му предостави турските си телохранители при отбраната на града.
Той преговаря с всеки обстойно и без да бърза, разказвайки истории за обсади и походи, в които е участвал. Умее да проправя пътя си през разногласия, завист и предразсъдъци, както огромен кораб разсича с носа си насрещните вълни. Доверяват му се. Длъжни са да му се доверят. Та той е като подпорна колона, върху която ден след ден се изгражда защитата на града. Той пие много вино. На един дъх изпива и най-големите бокали. Торбичките под очите му се подуват, но иначе виното изобщо не му влияе.
Неговата мудност и безкрайните приказки, зад които прикрива опитността и умението си да преценява хората, отначало ужасно ме дразнеха, докато сам не започнах да виждам нещата с неговите подути биволски очи. Сега имам чувството, че наблюдавам машина, проектирана от талантлив математик, която, пусната малко по малко в движение, дрънчи и скърца, но сигурно се придвижва напред. Машина, изрядна в своето предназначение, където всяка част е подкрепена и заздравена от друга.