Той ме сграбчи за врата и ме раздруса. Юмрукът му тежеше като желязо.
— Предизвикваш напразно бръщолевене — предупреди ме той. — Само си губим времето. Пък и не съм задължен да ти откривам основанията си за неща, що не зависят от нас. Позволих ти да постъпиш на служба при мен, а това означава, че аз заповядвам, а ти изпълняваш. Безропотно! Беше започнал да разправяш за султан Мехмед.
Надвих огорчението си и продължих:
— Втория път ветераните се разбунтуваха. Еничарите започнаха да безчинстват. Отказаха да се подчиняват на това нервно слабичко момче, което не умееше да ги поведе на война. Разграбиха и подпалиха пазара в Адрианопол. Мехмед още веднъж бе принуден да се крие в неприкосновения харем. Халил по своя инициатива повика обратно Мурад и това Мехмед никога не ще му прости.
— Ти не познаваш Мехмед — казах аз вече за кой ли път, както напразно бях казвал на много други. — Нараненото самочувствие на момчето може да се превърне в мощ, що покорява царства. Запомни, че това се случи два пъти. От тогава Мехмед си е взел урок. Неговата амбициозност е без граници. За да изличи срама от миналото, той е длъжен да докаже, че е по-могъщ от всичките си праотци и Константинопол е средството. Неговото завладяване той планира отдавна, без да има ни ден, ни нощ покой. Още преди смъртта на баща си бе научил плана на града наизуст и можеше по памет да начертае която и да е част от него. Дори със вързани очи не ще се заблуди в Константинопол. Говори се, че като по-млад е посещавал града предрешен. Владее гръцки и познава християнските обичаи и молитви.
— Не познаваш Мехмед — повторих аз. — Едва двадесет и две годишен е, но още по времето на бащината му смърт той не беше вече юноша. Принцът на Караман по стар обичай веднага вдигна бунт и само от любопитство завладя няколко турски провинции в Азия. Те дори са нещо роднини. Мехмед събра войска и за две седмици се появи с еничарите си на границата с Караман. Принцът счете за разумно да се подчини и препусна да го срещне, обяснявайки през смях, че само се пошегувал с желанието си да изпита младия султан. Мехмед се е научил да прикрива чувствата си и вече не дава воля на емоциите си. Може да се разцепи от яд, но дори това той върши умишлено и преднамерено, за да сплаши противниците си. Превърнал се е в актьор, какъвто никога не съм срещал. Да го беше видял миналото лято насред строителите, с навити ръкави, с побелели от варта коси и пот, стичаща се по лицето му. С примера си принуди старите, везирите и богатите да се надпреварват и да поемат разноските по стените и кулите. Те охкаха и пъшкаха привечер, скубеха си брадите и не можеха да разберат какво ги бе накарало да постъпят така неразумно. Твърдината му излезе много евтино. Такъв е султан Мехмед.
Думите ми имаха известно въздействие върху Джустиниани. Вероятно по-голяма част от разказаното му е известно, но едва ли го е чул от устата на очевидец.
— Разкажи ми за еничарите — подкани ме той. — Нямам предвид обикновените войници, а командирите им.
— Еничарите, естествено, желаят война — обясних аз. — Та това е тяхната единствена професия. Те са синове на християни, възпитани като мохамедани и затуй много по-фанатизирани от самите турци. Не им е позволено да се женят, да напускат лагера си, нито пък да овладяват друга професия. Разбира се, те бяха вбесени, когато принцът на Карман сам се предаде в ръцете на султана и по такъв начин ги лиши от възможността да воюват. Мехмед ги остави на воля да изливат яда си и да ритат тенджери и тигани из стана, а сам той за три денонощия се затвори в шатрата си. Търговците на роби му бяха продали млада гръцка робиня, осемнадесетгодишна островитянка, красива като росна зора. Името й беше Ирене. С нея султанът прекара три дни и нощи, без изобщо да се показва. Еничарите беснееха и крещяха обиди около шатрата му. Не им беше по вкуса султан, що предпочита любовните наслади пред войната и занемарява молитвите си заради една робиня. Офицерите вече не можеха да ги обуздават, а най-вероятно не се и опитваха.
— Чух за този случай — прекъсна ме Джустиниани. — Той е доказателство за безсмислената жестокост на Мехмед.
— Жестокост, но не безсмислена — продължих аз. — Това беше точно преценен жест на голям актьор. И докато еничарите ритаха съдините си и беснееха, той внезапно се появи от шатрата си с роза в ръката, с подпухнали от сън очи, превъзходно играещ ролята на засрамен младеж. Еничарите се запревиваха от смях, щом го видяха, и започнаха да го замерят с пръст и конски фъшкии, като внимаваха все пак да не го ударят, и викаха: „Какъв султан си ти, дето сменя сабята си с роза!“ А той им отвърна: „Ах, братя, братя, не знаете какво говорите. Ако можехте само да я зърнете, нямаше да ме задявате.“ Еничарите само още повече се ядосаха и закрещяха: „Покажи ни я, тая твоя гъркиня, покажи ни я, за да ти повярваме!“ Мехмед само се прозина глупаво, влезе в шатрата си и издърпа оттам за ръката уплашеното полуголо момиче, що от срам се мъчеше да скрие лицето си с ръце.