— Не познавам Лукас Нотарас — отвърнах аз. — Кой ли може да отгатне що става в главата на горделив и амбициозен човек като него? След вълненията пред черквата „Света София“ във Влахернския дворец го смятат за неблагонадежден и протурски настроен. Вероятно затова желае пръв да удари по турците, за разлика от нерешителността на императора.
— Но каква е ползата от подобно нападение по турския бряг? — пъшкаше Джустиниани. — Точно сега, когато дервишите проповядват война из цяла Азия и султанът мобилизира войската си. Какво по-добро би могъл да пожелае Мехмед? Всичко идва като по поръчка.
— Това не може никога да бъде доказано — заключих аз. — Можем само да преценяваме всяко действие само за себе си, докато фактите не докажат обратното.
— Ако някой иска да нападне, трябва да удари изведнъж, неочаквано и с всичка сила, така че да се почувства. Това е първото правило за водене на война. За такъв удар обаче ние нямаме никаква възможност и в това императорът е съвсем прав. Всичко друго е дразнещо предизвикателство.
— Забележи — рекох аз, — Лукас Нотарас, куропалатът на Константинопол, нанася първия удар съвсем неочаквано и с всичките сили, що разполага. Не го критикувай преди да си разбрал какво е постигнал.
Джустиниани ме погледна с подутите си биволски очи, почеса се по врата и рече:
— Ти защо се опитваш да защитиш Лукас Нотарас? По-разумно ще е, ако си държиш устата затворена. Францес ме дръпна настрана, когато си тръгвах, и ме предупреди да те държа под око. Бил си опасен мъж. Имал си свободен достъп до султан Мехмед ден и нощ. По-добре да бъда предпазлив сега, отколкото по-късно да съжалявам. Така ми рече той.
— Но как мога да се съмнявам в човек, който захвърля цяло състояние от скъпоценни камъни — продължи той като че ли сам на себе си. — Не, изсмях му се право в лицето. Защо да имам предубеждение? Защо да не се държа по мъжки, без условия и без съмнения, докато не бъде доказано обратното.
— Аха! — вметнах аз. — Чуй се какво приказваш! Та ти сега сам защитаваш Лукас Нотарас.
Джустиниани избухна в дрезгав смях и поиска вино.
— В пристанището, край портите на Свети Йоханес Корнибос — започна той невинно — съм забелязал една стърчаща от кулата напречна греда. Тя се вижда отдалеч — от залива, от корабите, от Пера дори. На тази греда ще наредя да те обесят, ако се окажеш недостоен за сърдечното ми приятелство. Прецених, че ще ти е по-приятно да висиш от кулата на този твой съименник, отколкото от колоната на Деметриос. Ето, това се нарича приятелство.
След което той ми подаде медно ковчеже с писарски принадлежности и ме произведе в звание щабен офицер. Занапред ще се занимавам с тайната му кореспонденция.
11 февруари 1453
През нощта слугата ми Мануил ме събуди и уплашено прошепна:
— Господарю, в града е неспокойно!
Фенери и факли сновяха по улиците и хората се трупаха полуоблечени по портите си. Всички се взираха в нощното небе, почервеняло от пламъци.
Грабнах кожената си наметка и последвах тълпите, катерещи се по хълма към Акропола. Зад тясната морска ивица облачното небе се озаряваше от далечни пожари. Вятърът беше влажен и носеше силен аромат на мокра земя. Пролетен мрак ни обгръщаше.
Забрадени в черно жени коленичеха и започнаха да се молят, а мъжете правеха кръст пред очите си. След това от уста на уста започна да се предава едно име. „Лукас Нотарас — шепнеше тълпата, — Лукас Нотарас!“
Зад провлака горяха турски села, но хората не се радваха. Те бяха сковани от внезапен ужас, като че ли чак сега осъзнаваха, че войната беше започнала. Мъчително се дишаше във влажната ветровита нощ.
Този, що грабва меч, от меч ще падне. И невинните с виновните ще погинат.
12 февруари 1453
Флотата все още не се е завърнала.
Турските разузнавателни отряди завладяха твърдината Свети Стефан и екзекутираха гарнизона, що се беше осмелил да се защитава.