Тази сутрин излязох от мрака на къщата си и се потопих в светлина. Слънцето грееше, а небето се беше разпънало като синя шатра над Консантинопол. Неизказано очарование ме облада и аз поех пеша, като прост поклонник. В далечината приказно се синееха мраморните колони на Златните порти.
Видях отново гладките каменни стени, сводестите прозорци на втория етаж и герба над входната врата. Потропах.
— Аз съм Жан Анж, адютант на протостратора Джовани Джустиниани.
— Куропалатът е на море и двамата му сина са с него. Господарката е болна и на легло.
— Бих желал да говоря с дъщеря му, Ана Нотарас.
Тя се появи откъм заключената част на къщата, предназначена за жените, придружена от стар евнух. Лицето на евнуха беше сиво и сбръчкано като стара ябълка. Беззъб и глух, той беше облечен в разкошна ливрея.
Ана приближи по-прекрасна от всякога, с открито лице и усмивка на уста.
— Очаквах те — рече тя. — Отдавна те очаквах. Преглъщам гордостта си, защото ти дойде. Заповядай, седни, Жан Анж.
Евнухът отчаяно заклати глава, протегна ръце към небето в знак на протест, закри с шепи лицето си и се свря в ъгъла на стаята, отказвайки да поеме отговорност за това, що ставаше.
Слугиня донесе златен бокал на сребърен поднос. Чашата беше древногръцка изработка — по стените й сатир преследваше бягащи нимфи. Твърде фриволен сюжет. Тя отпи от бокала, след което ми го подаде.
— Тост за нашето приятелство — рече тя. — Ти не би дошъл тук със зла помисъл.
Отпих от бащиното й вино.
— За безнадеждността — вдигнах тост аз. — За забравата и мрака. За времето и пространството. Да пием за оковите. За нашите прекрасни окови, Ана Нотарас, и за това, че те има!
Върху порфирения под копринените килими блестяха с всичките цветове на Изтока. През тесните процепи на прозорците проблясваше Златният рог. Кафявите й очи сияеха, кожата й беше като злато и слонова кост, а на устните й все още грееше усмивка.
— Говори! — заповяда тя. — Говори каквото и да е, но оживено и сериозно, все едно че обясняваш нещо много важно. Евнухът нищо не чува, но ще е по-спокоен, ако говориш по-оживено.
Това беше почти непосилно. Искаше ми се само да мълча и да я наблюдавам.
— Ароматът на хиацинти от твоите страни — започнах аз. — Ароматът на хиацинти? — Пак ли започваш? — закачливо ме прекъсна тя.
— Да, започвам отначало — заявих аз. — Дрехата ти, с втъкани бляскави златни нишки, е чудесна, но ти самата си къде по-прекрасна. Дрехата ти твърде ревниво пази красотата ти. Да не би да е шита от монахини? Модата доста се е променила от времето на моята младост. Във Франция, по подобие на красивата Агнес Сорел, любовницата на крал Шарл, жените откриват гърдите си, за да могат мъжете на воля да им се възхищават. А тук криете всичко, дори лицата си.
— Ех, ако можехме някога да пътуваме из свободния Запад — продължих аз. — Първата жена, която ме посвети в тайните на плътската любов, срещнах при „Изворите на младостта“, край Рейн. Същия този ден бях чул песента на славея и моята сестрица Смъртта бе танцувала по стената на черковния двор. Тя беше жена в разцвета на своите сили, която не криеше красотата на тялото си. Седеше чисто гола в края на басейна, дълбоко зачетена в книгата си, докато изискани господа и госпожи се надпреварваха в плуване или похапваха във водата, насъбрани около плаващи подноси с храна. Казваше се мадам Доротея. По-късно ми даде препоръчително писмо до Енеус Силвиус в Базел, ако знаеш кой е той. Всичко това се случи след като напуснах Братството на свободния дух. Дотогава се бях любил из храстите и на тъмно. Тази изискана госпожа ме отведе до едно пухено легло и запали свещите, които го ограждаха, за да не пропусна нищо.
Ана Нотарас пребледня, след което се изчерви, а устните й започнаха да потрепват.
— Защо ми говориш така? — попита тя. — Това не ти еприсъщо.
— Говоря така, защото те желая — отвърнах аз. — Страстта на тялото все още не е любов, но няма любов без плътска страст. Но забележи, че аз никога не съм ти говорил така, когато сме били насаме. Та ти щеше да ме прободеш, само ако се бях опитал да те докосна — виждах го в очите ти. Моето желание е чисто като пламък и когато му дойде времето, ти сама ще ми подадеш цветето си. Насила аз няма да го откъсна.
— Ана Нотарас! — възкликнах аз. — Ана Нотарас! О, колко много те обичам! Не обръщай внимание на това, което казвам. Ти ме правиш щастлив! Аз съм щастлив!
— Братството на свободния дух — не спирах аз — признава само четирите Евангелия и отрича кръщението, и всичко е притежание на всеки. Между тях има бедни и богати и дори такива люде, за които някой едва ли би предположил. Разпознават се помежду си чрез тайни знаци. Има ги във всички страни, под най-различни имена. Има ги даже и сред дервишите. Аз им дължа живота си. Затуй воювах и във Франция, тъй като много от тях бяха последвали Девата. На двадесет и четири години ги напуснах, защото фанатизмът и омразата им бяха по-лоши от която и да е друга нетърпимост. Много друми извървях. В Страсбург срещнах един ваятел на дърво и метал, който си търсеше доверен помощник и срещу тридесет златни дуката обещаваше да ме научи на нов магически занаят. Възнамеряваше да размножава книги, да отпечатва сто и дори хиляда за същото време, за което преписвачът успява да завърши една. Но аз нямах тридесет златни дуката. Очите му бяха толкова особени, та бях сигурен, че ще осъществи замисъла си, но след това не съм чул нищо за него. Оттогава са минали шестнадесет години.