— На мен не ми е доскучало — подкани ме тя. — Бих желала да чуя още за теб. Но защо не питаш коя съм аз?
— Не ще и попитам — отвърнах. — Стига ми, че съществуваш. Наистина ми стига. Не вярвах, че такова нещо още може да ми се случи.
Тя не запита какво имах предвид. Оглеждайки се наоколо, забеляза, че тълпата бе започнала да се разпръсква.
— Ела с мен — прошепна тя, сграбчи ме за ръката и забързано ме дръпна в гигантската сянка на бронзовите черковни врати. — Признаваш ли унията?
— Нали съм латинец — свих рамене аз.
— Престъпи прага — подкани ме тя. Озовахме се в преддверието, където в течение на хиляди години подкованите ботуши на стражата бяха издълбали трапчинка в мраморния под.
Онези, що от страх пред развилнялата се тълпа все още се мотаеха из черквата, любопитно ни заоглеждаха. Въпреки това тя обгърна с ръка раменете ми и ме целуна.
— Днес е празникът на свети Спиридон — рече тя и се прекръсти по гръцки. — Само Отца, но без Сина. Нека християнската ми целувка бъде печат на нашето приятелство, така че никога да не се забравим. Много скоро слугите на баща ми ще дойдат да ме търсят.
Бузите й поруменяха, а и целувката не беше съвсем християнска. Кожата й носеше аромата на хиацинти. Високите извити вежди бяха оцветени в тъмносиньо, а устните й бяха начервени, което беше обичайно сред изисканите благородни дами в Константинопол.
— Не бих могъл да се разделя с теб така — настоях аз. — Дори да живееш заключена със седем ключалки, няма да се успокоя преди да те намеря отново. Дори времето и пространството да ни разделят, пак ще те намеря. В това не ще можеш да ми попречиш.
— Защо ли бих искала да ти преча? — подметна тя, повдигайки вежди със закачлива насмешка. — Откъде знаеш, че не изгарям от любопитство да узная повече за теб и за чудните ти приключения, Йоханес Ангелос?
Чаровна беше закачливостта й, а тонът говореше повече от думите.
— Кажи ми тогава къде и кога! — не се стърпях аз. Тя сбръчи вежди.
— Сам не осъзнаваш колко непристойни са думите ти. Но, изглежда, това е навик у латинците.
— Къде и кога? — извиках аз и я грабнах за ръката.
— Как се осмеляваш! — впи очи в мен тя, пребледняла от изумление. — Никой мъж досега не е посмял да ме докосне. Ти не знаеш коя съм. — Но дори не опита да издърпа ръката си, така че докосването ми не й беше съвсем неприятно.
— Ти си ти! — отсякох аз. — И това ми е достатъчно.
— Може вест да ти проводя — обеща тя. — Какво значение има благоприличието в тези смутни времена. Ти си франк, а не грък. Само че срещата ти с мен може да бъде опасна за тебе самия.
— Приех кръста, защото ми липсваше вяра — започнах аз. — Всичко друго постигнах освен вяра. Затуй поисках поне да умра в името божие. От турците избягах, за да дам живота си в името Христово под стените на Константинопол. Едва ли би могла да направиш живота ми по-опасен от това, което е бил и което е.
— Замълчи! — прекъсна ме тя. — Обещай поне, че няма да ме последваш. И така сме привлекли върху себе си достатъчно внимание. — Прикривайки лице с разкъсания си воал, тя ми обърна гръб и се отдалечи.
Облечени в синьо и бяло слуги бяха дошли да я търсят. Тръгна с тях без дори да погледне към мен и аз не я последвах. Но щом се скри от погледа, почувствах се немощен, все едно че кръвта ми изтичаше от отворена рана.
14 декември 1452
На този ден в черквата „Света Богородица“ близо до пристанището делегати от много националности, водени от император Константин, гласуваха с мнозинство от двадесет и един срещу венецианците да се конфискуват корабите им в пристанището за защитата на града. Тревисано изказа протест от името на собствениците. На корабите се позволяваше да задържат товара си след като капитаните им се закълняха, целувайки кръста, че няма да се опитват да избягат. Като наем бе определена сумата от четиристотин безанта на месец. Безбожна цена, но Венеция умееше да извлича изгода от момента, а и защо ли давещият се трябваше да пресмята златото си.
Императорът бе преговарял с „лъжепатриарха“, с архиереите и игумените на манастири — за претопяване на църковните и манастирските скъпоценности и за изсичане на монети от тях. Ограбваше от монашеството като първи признак за осъществяването на съюза между двете църкви.