— След което ти се отказа от всичко и взе, че се ожени — подразни ме тя. — Това вече знаем. Разкажи ми за брака си и за това, колко си бил щастлив. Може би още по-щастлив, отколкото в компанията на разсъблечената край басейна дама, нали? Разкажи! Не се срамувай!
Припомних си Флоренция, нажежена от лятното слънце, жълтите талази на реката и обгорелите хълмове. Лекомислената ми радост се изпари. — Аз май вече ти разказвах за Флоренция и за Ферара? — попитах. — Разправих ти за това, как най-учените мъже на нашето време в продължение на две години се караха за три букви. Във Флоренция за тях не си спомнят нищо друго, освен усърдния вик след всеки спор: „Аристао! Аристао!“ Да вървим да похапнем! От тях са останали едни, подправени с розмарин котлети от прасенце-сукалче под името „ариста“. То ще се запази във Флоренция дори тогава, когато и последният спомен за обединението между Източната и Западната църква е вече изчезнал. Паметта на Флоренция е къса, но хората обичат хубаво да си похапват. Този вик ще продължи да ехти и тогава, когато ние с теб ще сме се превърнали в прах. Виждаш ли колко добре познавам Флоренция.
— Наистина я познавам — повторих аз. — Там търговецът е като принц, който отбягва почестите и се облича простичко. Трябва да го молят, докато се съгласи да разговаря за работите на града. От друга страна, положението му не е толкова ниско, та мнението му да не се вземе предвид, и във Флоренция не става нищо, за което той да не е известен. Купува и размножава гръцки книги, гощава учените, строи красиви сгради, пои художниците и заема пари дори на папата. На практика търговците финансираха целия този църковен събор, правейки си сметка, че парите, така или иначе, пак ще се върнат в техните джобове.
— Защо увърташ, Йоханес Ангелос? — прекъсна ме Ана Нотарас. — Боли ли те още при спомена за твоята женитба? Какво удоволствие, че и аз мога да ти причиня болка.
— Защо говорим само за мен? — възпротивих се аз. — Защо никога не говорим за теб?
Тя гордо вдигна глава и кафявите й очи пробляснаха.
— Аз съм Ана Нотарас — заяви надменно тя. — И това е достатъчно. Едва ли има нещо друго, което може да бъде казано за мен.
Беше права. Живяла беше под прикрието на дворцовите стени и в градините край Босфора. Носена винаги в паланкин, за да не изцапа краката си с калта от улиците. Превозвана в среброноса лодка, под скъп балдахин, за да не изгори слънцето лицето й. Древните философи са били нейни учители, а тя разсеяно е разгръщала страниците на огромни книги и се е наслаждавала на рисунките, изографисани с цинобър, злато и синьо. Наблюдавала е църковните служби от балкона, иззад решетъчна дърворезба от позлатени листа и под древния купол на черквата „Света София“, където сред миризмата на тамян са се носили ангелските песнопения на хор от млади евнуси. Коленичила е за молитва пред свещените икони, наред с бедните жени от народа. Тя е Ана Нотарас — отгледана да стане императрица. Какво друго можеше да се разкаже за нея?
— Наричаха я Мадам Гита — започнах аз. — Живееше край пътя, водещ към един францискански манастир. Решетъчен прозорец и обкована с желязо врата се открояваха върху сивата стена на нейната къща. Зад решетките тя живееше в стая, обзаведена като килията на монахиня. По цял ден крещеше от прозореца си молитви, пееше химни и навикваше случайните минувачи. Лицето й беше страшно — набраздено и парализирано от страшна болест. То беше като грозна маска. Живи бяха само очите й.
За да убива времето си, често ходеше на пазар в града, придружена от черна робиня, която носеше кошницата й. Тогава тя се обличаше в мантия, ушита от безброй разноцветни парчета плат, която, както и прическата й, бе изцяло покрита с неимоверен брой изображения на светци и свещени медальончета, които подрънкваха и се чуваха отдалеч. Докато вървеше, постоянно си мърмореше и се подсмиваше, но щом някой спреше да я гледа, ужасно се разлютяваше и бълваше страшни ругатни. Себе си наричаше „божи шут“, а францисканците я бяха взели под закрилата си, понеже беше много богата. Семейството й я оставяше да си живее както си поиска, а богатството й беше сигурно вложено в техните банки и в притежаваните от тях предприятия за производство на вълна. Всички във Флоренция я познаваха освен мен — аз бях чужденец.