Не можех да седя повече на едно място и станах на крака. Погледнах през зеленикавото стъкло на прозореца към страховитите зъбери на вълнолома, иззад които проблясваше Мармара.
— Предупредиха ме да не посещавам тази къща — рекох аз. — Вероятно ще ме затворят в мраморната кула заради това ми посещение и дори постът ми при Джустиниани няма да ми помогне. Но аз съм вече във властта ти, тъй като тази част от живота ми не е известна на никой друг, освен на теб. Разбираш ли, Ана Нотарас, Мадам Гита е от рода на Бардите и след като се ожених за нея, аз станах един от най-богатите мъже във Флоренция. Само името е достатъчно и всеки обменител на пари от Антверпен до Кайро, и от Дамаск до Толедо ще започне дълбоко да ми се кланя.
Колко трябваше да плати на отците и на папата, за да запази себе си, богатството и женитбата си от собствените си роднини, не искам и да знам. Документите, които ме свързваха с баща ми, бяха все още у Героламо, златаря, а той отказваше да признае даже че ги е получавал. Но адвокатът се справи с всички трудности и аз получих ново име. Жан Анж беше забравен. Отначало, до раждането на нашия син, ние се настанихме във Фиесол, където беше нейната къща. С брада, с накъдрена коса, облечен като благородник и с рапира на бедрото никой не можеше да познае в мен бившия беден френски чиновник от Светия Синод. Четири години издържах на този живот. Имах всичко, което сърцето ми можеше да пожелае: ловни хрътки, жребци, книги. Дори Медичите се отнасяха с мен толерантно, но не заради мен самия. Бях само баща на сина си, синът ми беше Барди.
След раждането Мадам Гита се успокои и коренно се промени. Стана набожна и вече не богохулстваше. Черква даже построи. Без съмнение тя ме обичаше, но над всичко боготвореше нашия син. С течение на времето забеляза, че изобщо не ме познава. Това й причиняваше мъка. Много често тя дълго се взираше в мен. През годините на страдание интелектът й се беше изострил като бръснач, с който често порязвахме сърцата си. Аз изучавах астрономия при известния Тосканели, четях старогръцките философи, но през цялото това време дълбоко в сърцето си знаех, че този живот не е за мен.
Издържах цели четири години, след което приех кръста и съпроводих Юлиус Цезарини до Унгария. Оставих писмо за съпругата си и тайно отпътувах — нещо, което бях правил доста често и преди. Тя и синът ми вярват, че съм загинал в битката край Варна.
Но аз не й открих всичко. Не й казах, че преди да отпътувам за Унгария се отбих в Авиньон, хванах Героламо за брадата и опрях кинжала си в гърлото му. За това не разказах, нито пък имах намерение изобщо някога да го споменавам. То е тайна, която е само между мен и Господа, защото Героламо не умееше да чете гръцки и не бе посмял да покаже документите на хора, които владеят този език.
Какво повече можех да й кажа?
— Женитбата ми беше предопределена от Бога — продължих аз. — Трябваше да притежавам несметно богатство и почестите, които го следват, за да мога да се откажа и от него. По-трудно е да разкъсаш златни окови, отколкото да изпилиш решетките на книгите, философията и собствения си разум. Като дете бях окован в кулите на Авиньон. Оттам насетне животът ми е бил едно постоянно бягство — от затвор в затвор. Само един е останал — затворът на собственото ми тяло — на познанието, на волята, на сърцето, но знам, че скоро ще бъда свободен. Много скоро.
Ана Нотарас леко поклати глава.
— Странен човек си ти — рече тя. — Изобщо не те разбирам. Страхувам се от теб.
— Страхът също е затвор — казах аз. — И от страха човек може да се освободи. Ще каже „благодаря и довиждане“, знаейки, че нещо ще бъде загубено, но какво ли притежава един роб.
— Ами аз — попита плахо тя. — Защо изобщо дойде при мен?
— Изборът е твой, а не мой — отвърнах аз. — Това е толкова просто.
Тя стисна здраво пръстите на ръцете си, разтърси глава и отсече:
— Не, не! Не мислиш това, що казваш!
Аз свих рамене.
— Защо мислиш, че ти разказах толкова много за себе си? За да убивам времето или за да се правя на интересен? Мислех, че добре ме познаваш. Не! Искам да ти покажа, че нищо не е такова, за каквото го мислиш или за каквото са те възпитали да вярваш. Богатство и мизерия, власт и страх, чест и позор, мъдрост и невежество, добро и зло — нищо само по себе си не е от значение. Единственото, което има смисъл, е какво правим от себе си и какви искаме да бъдем. Единственият истински грях е да отричаш, когато истината е известна. Аз съм се освободил от всичко. На практика аз съм никой. И за мен това е най-висшето, до което смъртните могат да се докоснат — това безметежно усещане на сила и власт. Друго не мога да ти предложа. Изборът е твой.