Тя дълбоко се развълнува. Устните й изтъняха и станаха съвсем бели. В очите й засвятка омраза.
— Имаш син — натърти тя. — На тринадесет години или повече. Щом като се имаш за толкова извисен, защо не си при него да го възпитаваш, та и от него да стане „никой“? Той е твоя плът и кръв. Поведи него по пътя си, а не мен. — Не, не! — възразих аз. — Защо ще искам да навредя на собствения си син? Той е Барди! Нека бъде по човешки щастлив! Освен това ни един баща не може да възпита сина си по свое подобие. Това е само илюзия. Дълбоко в сърцето си всеки баща мрази сина си, а синът баща си. Моят син има своя собствена съдба, така, както и аз самият.
— Ами аз? — попита още веднъж тя. — Какво искаш от мен?
— Когато видях за първи път твоите очи, разбрах, че човек все пак има нужда от друг човек — казах аз. — Ти също го знаеш — не се заблуждавай. Такова нещо се случва само веднъж, а за някои може би никога. Разкрих ти живота си, за да ти покажа, че всичко, което си имала или си смятала за свое притежание, е илюзорно и несигурно. Не ще загубиш нищо, ако се откажеш от всичко. Така или иначе с идването на турците ще бъдеш принудена да загубиш много. Заради теб самата се надявам, че в сърцето си вече си се простила с всичко, с което ще трябва да се разделиш.
— Думи, думи! — извика тя и потрепери. — Всичко това са само думи!
— И на мене ми е досадило от много приказки — съгласих се аз. — Но как да те взема в прегръдките си пред очите на твоя евнух? В моите прегръдки ще разбереш всичко и тогава няма да имаме нужда от приказки.
— Ти си луд — рече тя и се отдръпна от мен, но очите ни се срещнаха както пред „Света София“ — открито и прямо.
— Ана, любима моя! — заклех я аз. — Времето ни е на свършване и пясъчният часовник вече съвсем се е изпразнил. Щом те видях за първи път, разбрах, че това е трябвало да се случи. Възможно е да сме се срещали и в предишните си животи, но само за едно можем да бъдем сигурни — предопределено е било да се срещнем сега. Може би това е единственият ни шанс. Единственото място и време в цялата Вселена, отредено за нашата среща. Защо се колебаеш? Защо се самоизмамваш? Тя вдигна ръка и я постави на очите си. Така се завърна в дома си, при своите килими, порфирени плочки и прозорци, в своето собствено време. Завърна се при своето възпитание и при нещата, които познаваше.
— Баща ми стои между нас — изрече тежко тя. Бях загубил. Аз също се върнах във времето.
— Той отплава с корабите си в морето. Защо?
— Защо — повтори тя. — И ти питаш защо? Защото му омръзна от некомпетентната и безпомощна политика на императора. Защото той няма да преклони глава пред султана, както Константин. Щом като сме във война, трябва да се бием смело. Защо ли, питаш? Защото той е единственият истински мъж в този град, единственият истински грък. Той не се уповава на латинската помощ, а само на себе си и на своите дромони.
Какво можех да отвърна? Права или не, тя обичаше своя баща. Та нали беше Ана Нотарас.
— Значи вече си избрала? — казах аз. — Възнамеряваш да кажеш на баща си за мен?
— Да, така съм решила — отвърна прямо тя. — Ще кажа на баща си за теб.
Доброволно бях влязъл в капан. Не продумах повече ни дума, не желаех дори да я погледна. Но даже това е предопределено.
15 февруари 1453
Вчера флотата се завърна. Не липсваше нито един дромон. Моряците биеха тъпани, надуваха фанфари и развяваха хоругви. Малките бронзови топове гръмнаха почетен салют. Народ се стече на пристанището и замаха с бели кърпи от крепостните стени.
Днес на пазара продават турски роби. Рибари, брадати старци, слабички момченца и ридаещи жени, които се опитват с дрипите от дрехите си да прикрият своите лица. Да, куропалат Лукас Нотарас бе спечелил блестяща победа.
Беше успял да изненада жителите на няколко малки турски села, разположени откъм азиатската част на Мармара, и да ги зароби. Хората от другите села бяха успели да избягат, но той бе изгорил къщурките им до основи. След което беше преплавал чак до Галиполи и бе потопил един турски търговски кораб. Върнал се беше в пристанището веднага след като агарянските бойни кораби бяха излезли в открито море да го срещнат.
Каква радост! С какво усърдие въздаваха почит на гръцките моряци! И как само скандираха името на куропалата, когато той самият премина на кон по улиците на града! Джустиниани и латинците бяха засенчени. Лукас Нотарас бе героят на деня.