25 февруари 1453
Малодушие и ужас са обхванали целия град. Хората са станали недоверчиви и гледат един на друг със съмнение. Богатите стягат багажа си в сандъци, заравят скъпоценностите си или ги крият из кладенците. Зазиждат мазите си. Ръцете на много от архонтите са покрити с пришки, очите им гледат виновно, а ръкавите им издайнически са напръскани с киреч.
В оградената от стените част на града евреите са развъртели луда търговия. Цените на златото и на скъпоценните камъни са се вдигнали до небесата. Паниката е като заразна болест. Дори бедните се опитват да продават нищо неструващи предмети, за да се сдобият с някоя сребърна парица и да я скрият в процепа на стената или под откъртена плоча в двора.
— Нещо става — рече слугата ми Мануил. — Виждам го, чувам го и даже го помирисвам, но не знам какво е. Ти кажи, гоподарю.
Аз също усещам как нещо странно витае наоколо. На пристанището е неспокойно. Лодки сноват от кораб на кораб. Венецианският съвет на дванадесетте се събра при закрити врати. Задържаните насила латински кораби вземат без разрешение на борда си богатите и благородните заедно със скъпоценните им товари, след като те, от своя страна, щедро са подкупили съответните капитани, които пък повторно са се заклели в кръста да не отплават без изричната заповед и разрешение на императора. Въпреки това богатите смятат, че съкровищата им са на по-сигурно място в трюмовете на корабите, отколкото в зазидани мазета и герани.
26 февруари 1453
Вече бях успял да се разсъблека, когато слугата ми дойде да извести, че някакво младо гръцко момче желае да ме види. Не си направих труда дори да се надигна от леглото — толкова бях изморен.
Момчето влезе и без да се поклони любопитно заразглежда одаята ми, сбръчвайки нос при миризмата на кожа, хартия, восък за запечатване и прах за полиране на метал. Веднага го познах — виждал го бях да язди на Хиподрума — той беше по-младият от синовете на Лукас Нотарас.
Внезапно хлад прониза душата ми, а силният вятър заблъска капаците на прозорците.
— Навън е тъмно — рече момчето. — Облачно е и човек не вижда нищо по-далече от носа си.
Той е красив седемнадесетгодишен младеж, който по очарователен начин съзнава красотата и високия си ранг. Аз, изглежда, възбуждах неговото любопитство.
— Избягал си от турците — продължи той. — В града много се говори за теб. Някой даже веднъж те посочи, когато преминаваше на кон покрай нас. Баща ми желае да се срещне с теб, ако това не ти създава особено главоболие. — Момчето се огледа наоколо. — Както вече казах, навън е много тъмна нощ. Никой няма нищо да види.
— Не ми е особено приятно да се разхождам по тъмно — отвърнах аз, — но не бих могъл да пренебрегна бащината ти заповед.
— Това не е заповед, в никакъв случай — запротестира то. — С какво право баща ми ще ти заповядва! Та ти си под командата на Джустиниани. Той не те вика по служба, а те кани като гост, а може би и като приятел. От теб би могъл да научи много полезни неща и се учудва, че досега все си го отбягвал. Но в никакъв случай няма да ти се разсърди, ако избереш да не дойдеш.
Момчето говореше оживено, за да прикрие неудобството от поставената мисия. Той беше отворен и привлекателен юноша, който също не обичаше да се разхожда по тъмното. Защо ли неговият баща желаеше да запази в тайна поканата си, та не се решаваше дори слуга да проводи.
„Като жертвен телец — помислих си аз. — Добре отгледано агънце пред олтара на властолюбието. Готов е да пожертва дори собствения си син.“
Този юноша беше брат на Ана. Усмихнах му се приятелски и, обличайки се, докоснах рамото му с ръка. Той се стресна и поруменя, но отвърна с усмивка. Явно не смяташе, че съм от ниско потекло.
Северният вятър беснееше навън, пречеше ни да дишаме и увиваше дрехите около телата ни. Нощта беше непрогледна. Иззад плъзгащите се черни облаци осеяното със звезди небе от време на време поглеждаше към нас. Жълтеникавото куче ме последва и въпреки че му наредих да си стои у дома, се измъкна бързо навън. Взех фенер от Мануил и го подадох на момчето. Това беше трудно за преглъщане, но то покорно го пое и започна да осветява пътя ми. За кого ли ме мислеше? През цялото време кучето ме следваше по петите, все едно че пряко волята ми бдеше над мен.
Палатът на Лукас Нотарас беше тъмен. Влязохме през страничната врата, в стената откъм морето. Нямаше никой наоколо и въпреки това имах чувството, че нощта е изпълнена с шпиониращи очи. Вятърът шумеше и нещо ми нашепваше, но не различавах думите. Бурята ме беше зашеметила.