Коридорът се простираше тих и топъл. Изкачихме се по стълбите. В стаята, в която бях въведен, имаше писалище с разхвърляни листа и пера и много красиво подвързани големи книги. Пред иконата на Светите Влъхви гореше малко кандилце с благовонно масло.
Лукас Нотарас седеше с приведена в дълбок размисъл глава. Без да се усмихва, той почтително отвърна на поклона ми, след което се обърна към сина си и рече:
— Нямам повече нужда от теб.
Момчето преглътна обидата без да се издава. Любопитно беше да чуе за какво ще си говорим, но сведе елегантно красивата си глава, пожела ми лека нощ и се оттегли.
Лукас Нотарас се оживи веднага след като синът му напусна стаята, погледна ме познаващо и рече:
— Знам всичко за теб, Йоханес Ангелос. Затуй и възнамерявам да говоря съвсем откровено.
По начина, по който ме заговори, пролича, че знае за гръцкия ми произход, което от своя страна не беше нищо изненадващо, но, неизвестно защо, ме смути.
— Възнамеряваш да говориш с мен откровено — казах аз.
— Така започва само онзи, който има намерение да прикрие мислите си. Осмеляваш ли се да бъдеш откровен поне със себе си?
— Ти беше съветник на султан Мехмед — започна той.
— Миналата есен избяга от неговия лагер. Човек, достигнал толкова висок пост, не върши такова нещо безпричинно.
— Сега твоите намерения са под съмнение, а не моите, куропалате — подметнах аз. — Едва ли щеше така скрито да ме привикаш, ако не мислеше, че ще можеш по някакъв начин да ме използваш.
Той махна нетърпеливо с ръка. И неговият пръстен-печат беше с големината на бебешки юмрук. Ръкавите на зелената му мантия стигаха до лактите, а под тях се подаваха маншетите на пурпурна риза, обшита със злато, също като на император.
— И въпреки това от самото начало ти се опитваш да се свържеш с мен — заяви той. — Предпазлив си, а това е разбираемо и правилно не само от твоя гледна точка, но и от моя. Това е гениално хрумване — да се запознаеш, като че ли случайно, с дъщеря ми, да я изпроводиш до дома й, след като е загубила придружителите си, и да посетиш моята къща, когато бях на море, уж за да се срещнеш само с нея. Изключително хитро.
— Тя обеща да ти каже за мен — признах аз.
— Дъщеря ми е увлечена по теб — усмихна се той. — Тя не знае кой си ти и какви са твоите намерения. Тя е чувствителна и горделива. Тя не знае нищо, нали ме разбираш?
— Тя е също така и много красива — рекох аз.
Лукас Нотарас махна отново с ръка.
— Ти си над този вид изкушения. Дъщеря ми не е за теб.
— Не бих бил толкова уверен в това, куропалате — предупредих го аз.
За първи път той си позволи да покаже учудване.
— Какво ще става след всичко това, е във властта само на времето — заяви той. — Играта, която играеш, е прекалено трудна и опасна, за да забъркваш в нея и жена. За камуфлаж може би, но не и сериозно. Ходиш по острието на бръснач, Йоханес Ангелос. Внимавай да не се препънеш!
— Знаеш много, Нотарас — признах аз, — но не ме познаваш.
— Наистина знам много — похвали се той. — Повече, отколкото предполагаш. Дори шатрата на твоя султан не е безопасно за разговори място. Уши има и тук, навсякъде. Знам, че си се разделил с Мехмед без лоши чувства, и че ти е подарил торбичка със скъпоценни камъни на раздяла. За съжаление това е станало достояние и на василевса, и на пазителя на печата Францес. Затуй от самото ти идване в града те следят всяка твоя крачка. Не искам да знам колко си платил на Джустиниани, за да те вземе при себе си. Всички латинци са подкупни. Но ако направиш и най-малката грешка, Джустиниани не ще може да те защити.
Той пак махна с ръка.
— Не е ли смешно? Само авторитетът на султан Мехмед те пази тук, в свещения Константинопол. Толкова низко е паднал този последен Рим. Не смеят да вдигнат ръка срещу теб, само защото още не са разбрали намеренията ти.
— Прав си — потвърдих аз. — Смешно е наистина. Въпреки че избягах от султана и го предадох, неговата сила все още ме закриля. Чувствам го и го изпитвам на гърба си през цялото време. В луди времена живеем.
Той се усмихна и присви устни.
— Не съм чак толкова луд, та да вярвам, че ще разкриеш плановете си пред мен. Аз също съм грък. Пък и не е необходимо. Моят собствен здрав разум ме уверява, че след падането на града ти ще се издигнеш още по-високо в султанския двор. Ако не явно, то поне тайно. Затова единомислие и единодействие в рамките на позволеното ще бъдат от полза и на двама ни.
Той въпросително ме погледна.
— Това ти го казваш — отвърнах внимателно.
— Византийската империя е към своя край — продължи Лукас Нотарас. — Отвътре е разядена и само обвивката й е останала. Разпада се. При това положение Константинопол не може да продължава своето самотно съществуване.