— Времената са други — призна той. — Не се случват вече чудеса. Господ е престанал да се намесва, но е свидетел на нашите мисли и дела. Нотарас се обърна с лице към иконата със Светите Влъхви и към кандилото с благовонно масло и вдигна ръка за клетва:
— Заклевам се във Всевишния и в неговия Син, в Светия Дух, в Светата Майка и във всички светци, че намеренията ми са безкористни и че желая само доброто на своя народ. Не жадувам за власт. Поставен съм на ужасно изпитание, но заради рода си и заради бъдещето на своя град и народ съм принуден да действам така, както сметна за най-добре.
Той толкова пламенно се кълнеше, та не можех да не му повярвам. Не е, значи, само пресметлив политик, а вярва истински, че постъпва правилно. Отстранен и обиден, с накърнена гордост, мрази латинците и затова е сътворил този свой блян и вярва в него. Фанатично, сляпо и пламенно, както онази простичка монахиня, която вярваше, че е видяла Богородица да плаче с кървави сълзи.
— Ще позволиш ли — попитах аз — още веднъж да се срещна с дъщеря ти Ана Нотарас?
— Какъв е смисълът от всичко това? — изненадано запита той. — Само ще предизвикаш ненужно любопитство. Как би могла тя да се покаже в компанията на човек, когото всички смятат, че е таен пратеник на султана?
— Все още не са ме затворили в Мраморната кула — отвърнах аз. — И ако Джустиниани може да се забавлява в компанията на знатните дами от Влахернския палат, то защо аз да не мога да покажа уважението си към дъщерята на куропалата?
— Дъщеря ми трябва да пази своята репутация — хладно и твърдо заяви той.
— Времената се менят — настоях аз. — Заедно с латинците са дошли и по-свободните нрави, присъщи на Запада. Дъщеря ти е пълнолетна и знае що върши. Защо не позволиш певци и музиканти да я веселят? Защо да не яздя до нея, когато отива на черква? Защо в някой слънчев ден да не я повозя с гребна лодка из пристанището? Твоята къща е толкова мрачна. Защо я лишаваш от малкото радост и веселие, преди да са настъпили дните на страдание? Какво имаш против мен, куропалате?
Той махна с ръка и рече:
— Много е късно за това. Тези дни изпращам дъщеря си извън града.
Наведох глава, за да прикрия лицето си. Новината не беше неочаквана, но въпреки това почувствах горчивината на загубата.
— Нека бъде волята ти — рекох. — Въпреки това имам намерение още веднъж да я видя преди да отпътува. — Нотарас ме погледна с големите си бляскави очи и в тях за миг се появи разсеяност, като че ли за момент прехвърляше в главата си възможности, които му бяха убегнали. След което отмахна с ръка, за да ги прогони, и се втренчи в прозореца, все едно че се опитваше да види тъмните морски вълни през стъклото и през блъсканите от вятъра кепенци.
— Много късно — повтори той. — Съжалявам, но доколкото ми е известно, корабът вече е отплавал от пристанището. Вятърът тази нощ е особено благоприятен. Още следобед тя бе превозена тайно, с всичката си прислуга и багаж, на борда на една критска галера.
Извърнах се и си тръгнах с премрежени от сълзи очи. Откачих фенера си от куката в коридора, непохватно отключих входната врата и се втурнах в тъмницата навън. Вятърът фучеше, а морето бучеше зад крепостните стени, с разбиващи се във вълнолома талази. Бурята оплете дрехите около тялото ми и напълни устата ми с прах. Не можех повече да се владея и запокитих с все сили фенера, който прелетя като дъга в тъмнината, разби се и угасна. Тогава моят ангел-хранител и кучето ме спасиха. Нож ме прободе под лявата плешка, но се отплесна в ребрата, след което нападателят ми се препъна в кучето, извика от ухапването му и отново сляпо замахна. Жалният кучешки вой бе доказателство за това, че вместо мен, то бе получило смъртоносна рана. Ужасен гняв ме заслепи. Сграбчих врата на нападателя в жестока хватка, научена при турците. Воня на чесън и мръсни дрипи ме удари в носа. Притиснах главата му към земята и прободох боричкащото се тяло с кинжала си. Грозен рев се изтръгна от устата му. Наведох се над издъхващото куче, което се опита да ме близне по ръката, след което главата му се килна безчувствено настрана.
— Защо ме последва, нали ти забраних?! — рекох аз. — Не ти, а моят ангел-хранител ме спаси. Напразна саможертва, приятелю добър.
То беше само едно бездомно жълтеникаво псе, което се беше привързало към мен и което заплати с живота си за тази си привързаност.
В прозорците на палата проблесна светлина и портата шумно беше отлостена. Побягнах, но със заслепени от сълзи очи се блъснах в някаква стена и нараних лицето си. Избърсах с ръка кръвта и, без да се колебая, се отправих към Хиподрума. Лявата ми страна бе подгизнала в кръв. За миг измежду летящите облаци проблеснаха звезди. Очите ми посвикнаха с тъмнината, а в ударената ми глава барабанеше една и съща мисъл: „Францес, а не Константин! Францес, а не Константин!“