Наистина ли ме смятаха за толкова опасен, че дори не се осмеляваха да ме затворят в Мраморната кула? Францес ме беше предупредил да не посещавам къщата на Лукас Нотарас.
Но щом заобиколих Хиподрума и достигнах до хълма, тези безсмислени предположения изчезнаха от главата ми. Прокраднах се покрай гигантската грамада на „Света София“ и, притискайки с ръка ребрата си, се отправих към пристанището. Сърцето ми туптеше: „Няма я вече! Няма я вече!“
Ана Нотарас е напуснала града. Тя е направила своя избор. Какво всъщност бях очаквал? Заминала си беше без да проводи вест и без да се сбогува.
Мануил ме очакваше, поддържайки топлината в стаята ми. Не беше много изненадан от обеленото ми лице и от кръвта по дрехите ми. Веднага донесе чиста вода, балсам за рани и превръзки. Помогна ми да се съблека и изми раната ми, която се простираше от лявата ми плешка до кръста. Смъдеше ме ужасно, но болката на тялото беше утеха за душата.
Дадох му лекарска игла и копринен конец и му показах как да я зашие. Наредих му да я промие със силно вино и да я наложи с току-що насъбрана паяжина и мухъл, за да я предпази от възпаление. Едва когато ме превърза и ме положи в леглото, започна да ме втриса. Така треперех, че чак леглото се тресеше.
— Куче — прошепнах с трескав глас. — Слабичко жълто куче, кой си ти?
Дълго лежах буден. Бях отново сам, но не помолих за прошка. Ана Нотарас бе направила своя избор и кой съм аз да я осъждам?
Лежах замислен в тъмнината. Може би звездите са мислещи светове? От вселенската студенина лъчите им влияят върху хорските съдби. Още в майчината утроба те могат да направят от един — герой, а от друг — предател. От едного — философ, от другиго — тъпак. В божията вселена всичко е възможно и никога не ще узнаем по какъв начин Бог ни въздейства. Вероятно формите се менят. Кучето ме позна и вероятно в предишния си живот сме били познати. Вероятно и след този си живот ще го срещна, защото не може, не бива нищо да остане незапълнено. Разумът ми отказва да приеме възможността за такава раздяла.
Или може би не съм човек. Дали наистина съм ангел, който под бремето на собствените си окови не може да се познае и да се определи. Та нали сред хората съм срещал и такива, дето се отличават от другите и даже отричат природните закони. Такива, които не са могли да бъдат само смъртни. Защо съм се родил, къде отивам и какво е тайното ми предопределение, което несъзнателно осъществявам, сигурен като сомнамбул?
Не! Аз съм само човек. Заспивам в хиацинтния аромат на бузите ти, Ана Нотарас. Под тънките мостове на веждите ти заспивам, в мрака на кафявите ти очи. Бялата ти шия бди над съня ми. Лицето ти от злато и слонова кост ме гледа. Защо ли трябваше да те загубя? И все пак в деня на моята смърт ще заспя в хиацинтния аромат на страните ти. В това ти не ще можеш да ми попречиш!
28 февруари 1453
Миналата нощ, под прикритието на северната вихрушка, няколко кораба са избягали от пристанището. Големият кораб на венецианеца Пиеро Давенцо и шест критски съда, заедно с всичкия си товар. Нищо не значат клетвите, целуването на кръста и заплахите с глоби. Капитаните са спасили за корабопритежателите във Венеция и Крит хиляда и двеста каси със сода, бакър, индиго, восък, мастика и подправки.
Освен това са отнесли със себе си стотици богати бежанци, заплатили за пътешествието толкова, колкото им е било поискано. Изглежда, че в продължение на много дни приготовленията в пристанището са били всеобща тайна.
Турците в Галиполи не изстреляха нито едно гюлле по тях и нито една бойна галера не излезе да ги пресрещне. И това е било предварително уговорено от неутрални агенти в Пера. Какво ли го е грижа султана за няколко сандъка с мед и подправки, ако може да намали броя на корабите, с които императорът разполага, и по този начин да отслаби защитата на пристанището.
Куропалатът, върховният адмирал на флота, също е знаел за това бягство и е изпратил с тези кораби дъщеря си на сигурно място. Но и дамите от императорското семейство също са изчезнали от града, макар че никой не знае кога и как са отпътували.
От останалите в пристанището капитани императорът е поискал отново да се закълнат, че няма да отплават без негово разрешение. Какво друго може да направи? Венецианците отказват да разтоварят драгоценните си стоки, което би било единственият сигурен начин да бъдат задържани.