— Грехът си е винаги грях, какъвто и образ да приема. Все едно е как ще го наречеш — любов или забава. Резултатът е все един и същ. Разсипваш себе си, господарю, като разгорещяваш чувствата си. Никой грях не заслужава човек да шие собствената си плът с игла и конец. Разочарован съм, господарю, мислех те за по-разумен. Но здрав разум никой не е получавал като подарък, та дори и да е роден с пурпурни ботуши на краката.
В същия този миг го сграбчих за врата и го поставих колене в прахта на двора. Кинжалът ми проблесна, почервенял от залеза, но успях навреме да се овладея.
— Какво беше това, що рече?! — попитах аз. — Повтори ако смееш!
Мануил беше ужасно изплашен и тъничкият му врат переше в ръката ми. И въпреки това имах чувството, че след първоначалната уплаха той приемаше насилието като оказана чест. Повдигайки към мен воднистите си очи и прашната си брада, с изписана по лицето лукава своенравност той ме увери:
— Не исках да те обидя, господарю. Не предполагах дори, че шега като тази може да те разгневи.
Но Мануил беше премислил думите си твърде хитро, за да му повярвам. В самия край на предългата си реч той умело бе прикрил стръвта си, за да види как ще реагирам. Къде се беше изпарило моето самообладание? Къде беше сигурността на моето спокойствие? Със замах прибрах кинжала в ножницата.
— Не знам за какво говориш, Мануил — изрекох аз. — За момент Черният Ангел на смъртта стоеше зад теб.
Той остана на колене пред мен, все едно че се наслаждаваше на унижението си.
— Господарю — извика Мануил. — Ти положи ръка на главата ми и болката от ушите ми е изчезнала! Дори коленете вече не ме болят, макар че коленича на влажната пръст! Господарю, това не е ли доказателство за това кой си ти?
— Престани да бълнуваш! — казах рязко. — Уплаши се от кинжала ми. Внезапната уплаха премахва за момент останалите болежки.
Той провеси глава, взе шепа пръст и отново я изсипа на земята. Гласът му беше толкова тих, че трудно разчленявах това, що казваше.
— Като малко момче често виждах стария император Мануил. Господарю, аз никога няма да те предам!
Той протегна ръка, все едно че искаше да докосне краката ми, в които се взираше като омагьосан.
— Пурпурни ботуши — прошепна на себе си Мануил. — Само положи ръката си на главата ми и болките на моята старост изчезнаха.
Последните кървави лъчи на залеза се скриха и на тяхно място падна мрак и хлад. Не различавах вече лицето на Мануил и не казах нищо повече. Всичко ми беше все едно. Иззад морската шир, откъм бреговете на Азия се насъбираха облаци във формата на синьо-черни кули, по-големи от крепостните стени. Бях се учил да се нося с облаците, но те вече не ме удържаха. Бях паднал на земята, болеше ме и ми се виеше свят. Бях много самотен. Обърнах се и влязох в къщата си, където отново ме обгърна топлина.
Хартия и мастило. Обичах някога сладкия мирис на мастилото и сухото шумолене на хартията. Сега ги мразя! Думите са само сравнения, както и всичко, що е земно. Крайно безпомощни символи, които всеки тълкува по своему, придавайки им съдържание, угодно за него самия. Не ще изразиш със слова безкрайността.
Все още има кораби в пристанището и с малко късмет всеки западен кораб още може безпрепятствено да преплава Дарданелите и да напусне Егейско море. Няма неподкупни латинци. Но трескавото ми сърце ме накара да захвърля скъпоценните си камъни в скута на Джустиниани. Трескавото ми сърце още веднъж ме накара да се освободя от богатството си, все едно че се освобождавам от дреха, която ми стяга. Сега съм прекалено беден, за да подкупя латински капитан и да я последвам. От това ли се страхувах? Заради това ли захвърлих скъпоценните си камъни? Нищо не става случайно! Нищо! Всичко е предопределено и човек не може да избяга от съдбата си. Веднъж направил своя избор, човек сам осъществява съдбата си със сигурността на сомнамбул.
От себе си ли се страхувах? Нямах ли си доверие? Познаваше ли ме Мехмед тогава по-добре, отколкото се познавах сам, когато на раздяла ми подаде червената кожена кесия като изкушение? Дали заради това трябваше да се освободя от неговия дар?
Султан Мехмед — Завоевателят. Трябва само да преплувам до Пера и да отида в къщата, в чийто двор видях куличката с пощенските гълъби. И да се отрека. Още веднъж да се предам.
Толкова дълбоко и безутешно отчаяние никога не ме е обхващало. Изборът никога не е бил направен. Той е пред мен всеки час — до последния ми дъх. Вратата е винаги отворена — вратата на бягството, отрицанието и самоизмамата.