При блатата, край Варна, Ангелът на смъртта ми рече: „Ще се срещнем край портата на Свети Роман.“ Досега думите му бяха утешение за мен. Но той не ми откри от коя страна на портата ще се срещнем. От коя страна?
Не, нямаше нужда от обяснения. През целия си живот бягам от един затвор в друг. Но този е последният, ограден от стените на Константинопол, и няма накъде да се бяга. Нали съм син на баща си и този зандан е моят последен дом.
7 март 1453
Рано сутринта, преди изгрев слънце, огромна тълпа от бедни жени и облечени в черно монаси и монахини със запалени свещи в ръце се отправи към черквата на Коранската обител, близо до Влахернския палат и портата на Карисос. Вървяха и пееха псалми, но песента им се губеше в градското безмълвие и в тъмнината на ранната утрин. Последвах ги. Таванът и стените на черквата са като огромна мозайка и от светлината на вощениците драгоценните камъчета проблясваха върху златния фон. Миришеше на тамян. Искрящото благоговение на молещите се е като балсам за моето сърце.
Защо ги последвах и защо коленичих заедно с тях? Бях се нагледал на монаси и монахини из града, където те обикалят от къща на къща и с дървена паница в ръка събират милостиня за бежанците, които, бягайки от турците, се сипят на талази в Константинопол.
Всички монахини си приличат — невъзможно е да ги различиш една от друга. Между тях има жени от аристокрацията и от простолюдието, има и заможни самотници, които са си купили място в някой метох, и послушници, които се наемат да вършат черната работа, без да бъдат обаче закълнати. Те се радват на по-голяма свобода от своите сестри на Запад, а на поповете им е позволено да се женят и да си пускат брада.
Външно всички монахини си приличат по еднаквите черни мантии, които скриват от погледа формите на тялото, и по воалите, що откриват само очите. И все пак несъзнателно, без дори да се взирам, отличих една монахиня, която ме проследи по улицата и спря внезапно, щом се извърнах. С дървена паница в ръка и с придружителка тя постоя до каменния лъв край портата ми, загледана в моя прозорец, но не почука да поиска милостиня.
Оттогава внимателно оглеждам всяка срещната монахиня, защото нещо в походката й, в начина, по който държеше главата си, и по ръцете, скрити в широките ръкави, ми подсказва, че лесно ще я разпозная сред другите.
Потопил съм се в илюзии и сънувам. Отчаянието ме заслепява и започвам да вярвам в невъзможното. Надежда, що не смея сам да си призная, прегаря душата ми като пламък на вощеница.
10 март 1453
Тези дни живея като насън. Най-сетне рано сутринта двете монахини пак се появиха на улицата и се загледаха в прозореца ми, все едно че се надяваха да ме зърнат, когато тръгвам да изпълнявам военните си задължения. Втурнах се надолу по стълбата, отворих входната врата и задъхан застанах пред тях, без да мога ни дума да отроня. Те се отдръпнаха от пътя ми и наведоха глави. Едната от тях протегна към мен дървената си паница и измърмори обичайната молба.
— Заповядайте в къщи, сестрици — подканих ги аз. — Кесията ми остана вътре.
Тя стоеше прикрита зад по-възрастната монахиня с наведена глава, за да не мога да видя очите й. След това те направиха опит да си тръгнат. Загубих самообладание и я сграбчих за ръката. Ужасен, Мануил изтича от къщата.
— Господарю, да не си се побъркал! — извика той. — Тълпата ще те пребие с камъни, ако закачиш монахиня!
По-възрастната жена ме перна с кокалестия си юмрук в лицето и започна да ме налага с дървената паница по главата, но не посмя да извика за помощ.
— Влезте вътре — наредих аз. — Така привличаме внимание.
— Началникът ти ще те обеси! — заплаши ме по-старата сестра, но се извърна и отчаяно погледна другарката си. Тя кимна в знак на съгласие, тъй като болезнено и здраво я стисках за ръката.
Те прекрачиха прага, след което Мануил залости входната врата, а аз казах:
— Това си ти, нали!? Сред хилядите те познах! Наистина ли си ти? Как е възможно това!? Потрепвайки, тя изтръгна ръката си и забързано рече на другарката си:
— Това е някаква грешка и недоразумение, което ще трябва сама да изправя. Би ли ме почакала тук? По това разбрах, че не беше истинска монахиня и че не беше още закълната. Иначе нямаше да може да остане насаме с мен. Отведох я в стаята си и заключих вратата. Отмахнах воала от лицето й и я взех в прегръдките си.
Държах я в ръцете си.
Чак тогава се разтреперах и избухнах в сълзи. Така ужасни бяха моите безнадеждност, съмнение и страст. Всичко в мен се взриви. На четиридесет години съм и зачевам есента на своя живот, а се разтърсвах от ридание като дете, събудило се от кошмарен сън в прегръдките на майка си.