Тя все още не ме поглеждаше. Настръхнах и охладнях. Какво ли искаше от мен? Какво ли целеше с тези си приказки?
— Необходимо ли е този град да бъде разрушен и плячкосан? Или да попадне в ръцете на латинците? — попита Ана. — Тези обикновени хорица не искат нищо друго освен да живеят мирно, нещо да вършат с работливите си ръце, да раждат деца на света и да съхранят вярата на дедите си. Има ли толкова велика кауза, заради която си заслужава да се умре? Те не притежават нищо друго освен този миг, този кратък живот на земята. Жал ми е за тях.
— Говориш съвсем като жена — рекох аз.
Беше неин ред да настръхне.
— Аз съм жена. Какво лошо има в това? — разгневи се тя. — И жената притежава разум и интелект. Имало е времена, когато този град е бил управляван от жени, и всеки път по-добре от времената, когато е бил управляван от мъже. Ако и сега жените имаха власт да решават, те биха отпратили латинците с корабите им и василевса заедно с тях.
— По-скоро турски тюрбан отколкото папска митра, така ли? — подхвърлих язвително аз. — Говориш с устата на баща си.
Гледах я и ужасно съмнение започна да ме обзема.
— Ана — казах аз. — Мислех, че те познавам. Възможно ли е да греша? Истина ли е, че тайно от твоя баща си останала в града? Или с негово знание? Можеш ли да се закълнеш?
— Ти ме обиждаш — извика тя. — Защо ми трябва да се кълна!? Моята дума не ти ли стига? Ако говоря с устата на баща си, това е защото съм започнала да го разбирам по-добре от преди. Той е по-талантлив държавник от императора и обича народа си повече от тези, които заради приятелството си с латинците са готови да превърнат града в руини и да подложат жителите му на заколение. Та той е мой баща! Никой друг не би се осмелил да се опре на василевса и на висок глас да изкаже убежденията си, както той направи в деня, в който ти и аз се срещнахме за първи път. Позволи ми да се гордея с него.
Лицето ми се вкамени, дори устните ми изстинаха.
— Това беше евтина демагогия — тихо подех аз. — Печелене на популярност по недостоен начин. Той не се противопостави на никого, а избра да се носи по течението. Моментна победа за сметка на собствената си душа, тъй като това не беше импулсивно деяние, а преднамерен опит да се вдигне народът на бунт.
Ана невярващо се втренчи в очите ми.
— Тогава ти наистина поддържаш унията? — изуми се тя. — Сърцето ти е латинско, а гръцката ти кръв е само измама.
— И ако това е така — опитах да се защитя аз, — кого ще избереш? Баща си или мен?
Бузите й пребледняха, а ъгълчетата на устата й бяха толкова напрегнати, че почти я загрозяваха. За момент бях сигурен, че ще ме удари, но тя се отпусна и махна безпомощно с ръка.
— Не ти вярвам. Ти не си латинец. Какво имаш толкова против баща ми?
Самообладанието ми беше изместено от ревнивия гняв на подозрението.
— Кой пита — ти или той? — избухнах грубо аз. — Той ли те изпрати да ме изпиташ, след като сам не успя да ме привлече на своя страна?
Ана скочи на крака и яростно заизтърсва полепналите по ръцете й стръкчета трева, все едно че искаше да се отърси от мен. Презрението в кафявите й очи изгаряше душата ми. Отвътре напираха сълзи.
— Това никога не ще ти простя! — извика тя и без да гледа побягна боса, удари пръстите на краката си в камъните и се разплака.
Не я последвах и не я съжалих. Съмнение бушуваше в душата ми и се надигаше като жлъчка в гърлото. Може би тя само се преструваше? Може би се надяваше, че ще се огъна и ще се опитам да пресуша измамните й сълзи?
Не след дълго Ана се изправи с провиснала глава и избърса с ръкав лицето си. Кариклеа се пробуди, седна и ни загледа с учудване.
— Забравих си сандалите — безизразно рече Ана и се наведе да си ги вземе.
Настъпих ги с крак. Пръстите й кървяха и аз отвърнах очи.
— Почакай — помолих. — Нека продължим нашия разговор. Ти ме познаваш, но не знаеш всичко за мен. Имам правото да се съмнявам във всеки — дори и в теб.
— Аз направих своя избор — процеди тя през зъби. — Аз, глупачката, избрах, като мислех, че ме обичаш. Хванах главата й с две ръце и я накарах да се изправи пред мен, въпреки че се съпротивляваше. Беше по-силна, отколкото предполагах, но все пак успях да я изправя и да обърна лицето й към себе си. Тя затвори очи, за да не ме гледа — така горчиво ме ненавиждаше в този момент. Ако не беше така добре въпитана, без съмнение щеше да ме заплюе в лицето.