До мен спря жена, лицето й покриваше воал, обсипан с диаманти. Бяхме почти еднакви на височина. Заради студа бе наметната с кожен плащ. Достигна ме ухание на хиацинти. Тя беше дошла, моята любима.
— Лицето си — помолих, — открий ми лицето си, за да повярвам, че всичко това е истина!
— Извършвам грях — рече тя. Лицето й беше бледно, а очите й се плашеха от мен.
— Какво е грешно и какво не е? — попитах. — Изживяваме последните си часове. Какво значение има всичко това сега?
— Ти си латинец — упрекна ме тя. — Човек, що яде безквасен хляб. Само латинец може да говори така. В сърцето си човек познава кога греши и кога не. Още Сократ е знаел това. Но ти се подиграваш също като Пилат и питаш що е истина.
— В раните на Христа! — заклех я аз. — Дойде да ме учиш на философия ли, жено? Ти наистина си гъркиня, ако ли и без друго не знаех това.
Тя избухна в ридание от възбуда и страх. Оставих я да поплаче, за да се успокои, тъй като от уплаха трепереше през цялото време, въпреки отоплената черква и разкошната си кожена наметка. Тя бе дошла и ридаеше заради мен и заради себе си. Имах ли нужда от по-голямо доказателство за това, че бях развълнувал душата й така, както тя бе разтресла и отворила всички гробове в моето сърце.
Положих ръка на рамото й и рекох:
— Нищо не е от значение. Животът, познанието, философията, дори вярата. Всичко пламва, разгаря се бурно за момент и след това загасва. Нека се държим като двама пълнолетни, що по чудо са се открили, и да си говорим откровено. Аз не съм дошъл, за да се карам с теб.
— Защо тогава си дошъл? — попита тя.
— Защото те обичам — отвърнах аз.
— Въпреки че не знаеш коя съм и след като си ме видял само веднъж? — възпротиви се тя.
Разперих ръце. Какво ли можех да й кажа? Тя сведе очи, затрепера отново и прошепна:
— Аз изобщо не бях сигурна, че ще дойдеш.
— О, любима моя — успях да изрека, тъй като едва ли бях чувал по-красиво признание в любов от устата на жена. И още веднъж се уверих колко малко може с думи да се изрази. Но въпреки това хората, дори умните и образованите, вярват, че с думи биха могли да обяснят естеството на всевишния.
Протегнах и двете си ръце. Без колебание тя ми даде студените си длани. Пръстите й бяха тънки и здрави, но тези ръце никога не бяха работили. Така стояхме дълго — един срещу друг, ръка в ръка. От думи нямахме нужда. Нейните тъжни кафяви очи изучаваха косата ми, челото ми, страните ми, брадата и шията ми, като че ли във властта на ненаситно любопитство се опитваха да запаметят всяка моя черта. Лицето ми бе обрулено от вятъра, пости бяха вдлъбнали страните ми, разочарование бе издълбало дълбоки следи около устата ми, а челото ми бе набръчкано от много размисъл. Но аз не се срамувах от лицето си. То е като восъчна картина, върху която животът беше дълбал своя рисунък. С удоволствие я оставих да чете написаното по него.
— Искам да науча всичко за теб — призна тя и стисна коравите ми пръсти. — Бръснеш се. Това те прави особен й страшен, също като латински свещеник. Учен ли си или си воин?
— Бродил съм от страна в страна и от класа в класа като искра, носена от вятъра — занареждах аз. — Дори в сърцето си съм бродил надълбоко и нашироко. Чел съм философия, номинализъм и реализъм, а също и древните ръкописи. Дори думите така ми бяха омръзнали, та започнах да отбелязвам всичко с букви и цифри — също като Раймондус. Но до яснота не достигнах. Затуй избрах меча и кръста.
След кратка пауза продължих:
— Дори за известно време бях търговец. Научих и двойното счетоводство, с помощта на което богатството се превръща в илюзия. Богатството в наше време се е превърнало само в писане върху хартия, както философията и светите мистерии.
След известно колебание понижих глас и добавих: