Припомних си искрящото от радост лице на Мехмед, когато четеше историята с гордиевия възел и от време на време ме питаше за някоя дума, чието значение не му беше известно. По това време султан Мурад беше още жив — дебел, меланхоличен и дребен, с посинели устни, подпухнал от пиене и вечно задъхан. Той умря на празнична трапеза, ограден от своите любими учени и поети. Беше толкова справедлив, милостив и отегчен от войни, че прощаваше дори на враговете си. Превзел беше Солун, победил бе край Варна и по принуда обсажда Константинопол, но никога истински не беше желал да воюва. Войната го отвращаваше. Отгледал беше обаче див звяр за наследник и през последните години на своя живот това ужасно го измъчваше. Трудно му беше да гледа Мехмед в очите — така чужд беше собственият му син.
Но как можех всичко да разкажа и да обясня това, което цели седем години беше част от моя живот?
— Мурад не вярваше във властта — подех. — За него владетелят беше малко повече от слепец, който трябваше да води незрящи. Само инструмент на развиващите се сили и на растящия натиск, който не можеше да ги управлява или да ги усмири. Наслаждаваше се на живота, обичаше жените, поезията и виното. На стари години започна да се разхожда пиян с роза в ръка и тогава дори красотата беше за него само суета. Мислеше се за шепа пръст и смяташе вселената за частица прах във вихъра на безкрайността. Въпреки това ревниво изпълняваше задълженията си, почиташе исляма и неговите проповедници, строеше джамии и основа университет в Адрианопол. Съвременниците му го величаеха като богоугоден строител на държавата. Той само тъжно се усмихваше, когато превъзнасяха победите и държавническия му талант.
— Мурад не вярваше във властта — повторих аз. — За него животът, дори животът на владетеля, не беше нищо повече от искра, която вятърът отнася и загася в тъмнината. Но Мехмед вярва във властта. Вярва, че с волята си може да повлияе на събитията. Той има повече интуиция и интелект от Мурад. Той знае! За него няма правда и неправда, няма истина и лъжа. Готов е, ако това е необходимо, да гази до колене в човешка кръв, за да изпълни своите планове.
— Мъдър е — продължих с приглушен глас. — И е прав. Страданията и смъртта на сто, на хиляда, на сто хиляди дори не са повече, отколкото страданията и смъртта на един. С цифри се измерват крайности — те са проста аритметика. Единственото мерило за страдание и смърт е Човекът — стаканът, който съдържа цяло море. Затуй Христос чрез страдания и смърт избави от грях целия свят. Бройките и цифрите са от значение само за онзи, който ще властва над определения с граници свят. За него хората са само цифри, видени в отношение с други цифри, но не и човешки същества.
Ана повдигна глава.
— Какво се опитваш да докажеш? — нетърпеливо попита тя.
— Любов моя — подех аз, — с прости и неточни слова се опитвах да ти кажа, че те обичам повече от всичко на този свят. Безутешно и безнадеждно те обичам. Ти си моята Гърция, ти си моят Константинопол. Щом е настъпил часът, този град трябва да бъде унищожен, така както и тялото ти ще се изпепели, когато му дойде времето. Затуй земната любов е ужасяващо безутешна. Когато обичаме, ние сме много повече пленници на времето и пространството. В теб живее тъгата по всичко преходно — стремежът към вечността.
— Скъпа моя — продължих аз, — любовта е бавна смърт. Когато те прегръщам и целувам, прегръщам и целувам смъртта. Така до полуда, така ужасно те обичам!
Но тя не ме разбра. Тогава рекох:
— Нарани краката си заради мен. Не ти нося нищо друго освен страдания и болки. Позволи ми да ти помогна.
Вдигнах сандалите й от земята и облегната на ръката ми я поведох към голямото водохранилище. Трудно й беше да ходи, а магарешките бодили се впиваха в нежните й ходила. Придържах я и тя се облягаше на мен. Нейното тяло ми имаше доверие, макар че гордостта и мислите й бяха против мен. Помогнах й да седне близо до отточното корито и измих краката й. Изплакнах кръвта от разранените й пръсти. Миех нейните боси крака? Внезапно тя пребледня и се оттдръпна от мен.
— Недей — рече Ана. — Не прави така! Не издържам?
Тя беше моя. Някъде в далечината козар свиреше на дървена флейта и пискливите протяжни тонове пробождаха сърцето ми. Слънцето напичаше над главите ни. Взех нейния бял крак в ръката си. Кожата му беше топла и жива. Ако я бях взел в прегръдките си, тя нямаше да може да ми устои дори да желаеше, но не се страхуваше от мен — гледаше ме открито с големите си кафяви очи.