— Ден след ден Лукас Нотарас те е очаквал да му се обадиш — рекох аз. — Как си посмял, без дори да разговаряшс него, да го отстраниш от неговия пост?
Джустиниани разпери ръце и нетърпеливо извика:
— Напротив! Напротив! В абсолютно единомислие с императора и с неговите съветници решихме, че като се вземе опитността му на стратег, би трябвало да му се отреди по-достойна роля в защитата на града. Та какво би могъл той да направи по време на обсадата с петте си прогнили дромона и с латинците, които настояват за самоуправление. Ние на практика го повишихме. Определихме една голяма част от отбраната на стените за него.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Луди ли сте! — креснах аз. — Защо го подлагате на изкушение? Това не е честно нито към него, нито към града. Та той открито заяви, че по-скоро ще се предаде на султана, отколкото на папата.
Джустиниани страшно се радваше, че беше успял да ме вбеси.
— Това е положението — отсече той. — Това е израз на взаимото разбирателство и готовността за участие в защитата на гърци и латинци, на привърженици и противницина унията. Кой ни дава право да отхвърляме дадени хора заради техните искрени убеждения? Лукас Нотарас ще получи почти една четвърт от защитата на крепостните стени. Това е единомисленото решение на учредения Съвет по отбраната. Трябва да се сложи край на крамолите и недоверието. Един друг си протягаме братски ръка и рамо до рамо ще се бием за защитата на този прекрасен град.
— Да не би да си пиян? — попитах аз. — Или Константинси е загубил разсъдъка?
— Василевсът е повикал куропалата при себе си и по мои изчисления точно в този момент братски го прегръща като знак на примирие — злобееше Джустиниани. — Те, може би, ронят сълзи на умиление от това, че пак са се намерили. Гърците са като венецианците — много лесно се разревават. Ние, генуезците, сме направени от по-корав материал, но даже и аз се просълзявам от умиление, само като си помисля как моята простичка досетливост кара стари врагове да си протягат ръка.
Бях в такова настроение, че трудно понасях шеговития му тон. Джустиниани престорено избърса просълзените си очи. Трудно му беше да сдържа смеха си.
— Повишението ще помогне на Нотарас да преглътне загубата на дромоните — продължи да се криви той. — Като първо условие при защитата на пристанището Алойзио Диедо ще изиска прекалено малките и негодни кораби да се махнат оттам, за да не пречат. Императорските дромони ще бъдат разоръжени: ще им свалят мачтите и платната и ще ги откарат на сушата. Моряците и войниците от тях ще са добре дошли като подкрепление на участъка от стените под командуването на Лукас Нотарас, тъй като аз не съм в състояние да му отделя нито един от моите хора.
— Не се притеснявай — продължи той. — Много други по-малки съдове ще бъдат потопени или извадени на сушата, тъй като по време на битката могат да се откачат от котвите си или да се запалят и по този начин да повредят големите бойни галеони. Потопени или негодни за плаване, те няма да изкушават никого към бягство от града, ако положението стане много напечено. По този начин възнамеряваме да сме наясно с корабоплаването. Алойзио Диедо е умен мъж, въпреки че е венецианец.
— В крайна сметка хвърляте куропалата право в ръцете на султана — възразих аз. — Откривате му пътя, който той, като грък и патриот може би все още се колебае да поеме. Отнемате му пристанището и корабите, които е оборудвал със собствени средства. Опитвате се още повече да огорчите вече дълбоко оскърбен човек. Тази ваша политика е непонятна за мен.
— Изобщо не му вземаме пристанището, а само корабите — невинно запротестира Джустиниани. — Напротив! Именно стените откъм пристанището са под негов контрол. От венецианския квартал чак до Влахернския палат. Цялата вътрешна стена, която е дълга повече от пет хиляди стъпки. Аз скромно се задоволявам само със стената откъм сушата, която няма и хиляда стъпки дължина.
Не ми трябваше да гледам карта, за да разбера накъде биеше. С латинските бойни кораби, вардещи залива, нападение по тази част на стените откъм Златния рог едва ли можеше да се очаква. Една шепа войници беше достатъчна за цялостната й охрана и за контрола над корабоплаването в пристанището. По време на обсада тази част от стената беше най-безопасното място в града и турците можеха да го нападнат, само ако им израснеха крила. Командването на този участък беше безпредметна почетна длъжност.
Когато най-сетне разбрах за какво става въпрос, Джустиниани гръмогласно се разсмя, преви се, застена и се заудря с юмруци по коленете.