— Разбра ли най-после — заекна той и изтри сълзите от очите си. — Това е огромна част от отбраната. Несравнимо по-дълъг сектор от който и да е друг. Нотарас ще трябва да покаже доволство, макар да знае за какво става въпрос. А той ще разбере, защото не е глупав.
— Захвърляш недоверието си право в лицето му, тънко предрешено като почест — казах аз. — Може би това е мъдър ход? Може би?
Джустиниани престана да се смее и ме погледна въпросително.
— Отнехме на Нотарас възможността да стане предател — мрачно изломоти той. — Щом като обсадата веднъж е започнала, той ще е привързан към своя участък и дори да му се иска, не ще може да ни удари в гръб. Защо си недоволен? Та нали ти ме предупреди за него?
Логически погледнато, той е прав. Измислил е възможно най-дискретния начин за неутрализирането на Лукас Нотарас. Защо тогава съм недоволен?
19 март 1453
Днес големите бойни галеони влязоха в Кинегионското пристанище с развети платна и под звуците на фанфари и барабани. Моряците и войниците слязоха под строй на брега, взеха лопати, кирки и кошове и, разделени на отряди, всеки под знамето на собствения си кораб, напуснаха очертанията на града при двореца на Хебдомон. Там ги очакваше император Константин, качен на кон и придружен от царските сановници, блестящ в пурпур и злато, с корона на главата, и ги поздрави с добре дошли.
Преградният ров с над сто стъпки дължина бе разделен на обекти и капитаните на кораби забиха знамената си в точките, които им бяха показани. Осем стъпки бяха определени за ширина и дълбочина — работа сравнително лека за две хиляди копачи. По даден от василевса знак наредени в редица слуги избиха дъната на десет бъчви, от които всеки можеше да си вземе по чаша вино. Не беше за чудене, че се хванаха на работа с песни, състезаваха се да копаят и да пълнят кошовете с пръст, които други тичешком отнасяха за укрепването на външната стена. Гледката беше празнична и много народ се насъбра да зяпа. Присъствието на императора въодушеви притежателите на корабите, капитаните и щурманите, та и те се включиха да помагат. Привечер ровът беше почти готов без една малка част, която го отделяше от водата. Този ров естествено не може да бъде сравнен с големия ров, чиито стени са иззидани с тухли, но гръцките работници веднага се захванаха да заздравяват стените му с камъни и греди, за да не се срутят при пускането на водата.
22 март 1453
Мислех, че Джустиниани ми има доверие. Чак сега разбирам, че ми се е подигравал. Защото какво ли друго съм научил досега от него освен това, което един наблюдателен човек рано или късно щеше сам да открие и което, така или иначе, щеше да достигне до ушите на султана. Всеки път, когато ме използва като личен вестоносец и ме разкарва из целия град с безсмислени поръки, аз знам, че води тайни преговори или има тайна среща с шпиони от Пера, които му донасят сведения за султанската войска.
На връщане от една такава безсмислена разходка до Карисиосовите порти, разяждан от най-различни мисли, отидох да го видя. Нямаше нищо вярно в слуха, че там е избухнала кавга между гърците и латинците.
— Нямаш ми доверие — започнах аз. — Мога изобщо да те освободя от присъствието си, ако трябва. Няма никакъв смисъл да ме разкарваш напразно насам-натам. Направо ми кажи.
Той наклони голямата си биволска глава и ме погледна с жълтеникавите си очи, правейки се на смутен. В пищната му натура имаше обаяние, на което трудно можеше да се устои. Човек не можеше дълго да му се сърди.
— Ти си ми приятел — рече той. — Защо ти трябва да знаеш повече, отколкото е необходимо. По този начин те предпазвам от пренатоварване. На това му казват приятелство.
— От друга страна е глупаво талантлив мъж като теб да се разкарва напразно за неща, които и друг може да свърши — продължи той. — Защо не си вземеш отпуск за толкова дълго време, колкото ни остава. Освен това забелязвам, че си станал много набожен. Видели са те да се молиш из черквите в компанията на монахини. Може би искаш да си спасиш душата? Затуй с готовност ти препоръчвам да си починеш.
Джустиниани забеляза израза на лицето ми и побърза да се оправдае:
— Не забравяй, скъпи ми Жан Анж, че всеки път, когато съм на разговор с императора, Францес ме дръпва настрана, моли, заплашва и кълне да те освободя от службата ти при мен. Казва ми, че постъпвам глупаво, като държа змия в скута си. За да те предпази от изкушение, иска да те затвори в Мраморната кула.
— Мраморната кула е много удобно място за молебен и пости — не спираше да ме дразни той. — Вероятно и там добрите сестри ще ти донесат кошничка с храна. Можеш да миеш краката им в канала, през който изхвърлят в морето телата на екзекутираните. Както желаеш.