Страните ми пламнаха от срам. Не бях и предполагал, че е наредил да ме шпионират край Златните порти.
— Монахинята е дъщеря на обущар — сконфузих се аз. — Приятел на слугата ми Мануил. Веднъж ми донесе кошничка с храна, тъй като болните колене на Мануил не издържат такива дълги разстояния, след което нарани крака си на един камък. Аз умея да лекувам и не се срамувам да помогна на ближния си.
— Безспорно, безспорно — потвърди Джустиниани, кимайки с глава. — Дори Христос се унижавал да мие краката на учениците си. Не се нуждая от обяснения. Времето е кратко и бързо изтича между пръстите ни. Използвай го както намериш за добре. Това не е вот на недоверие, а напротив — приеми го като заслужена награда.
Каквото и да си мисля за него, не мога да не го харесвам. Ако не му бях симпатичен, той едва ли щеше да се отнася добре с мен. Вярно е, че му подарих скъпоценните камъни, но не си въобразявам, че съм го подкупил. Ако счете за необходимо, той ще ме обеси без милост или ще позволи да ме затворят в Мраморната кула.
Но ми няма доверие.
— Така значи, а, обущарска дъщеря — извика той през смях след мен. — В Константинопол дори дъщерите на обущарите имат крака на принцеси.
25 март 1453
Преди две денонощия султанът е потеглил от Адрианопол. Броени са дните, що ни остават.
Монасите от манастира при кладенеца на Светата Божа Майка, който е разположен извън стените, отказват да го напуснат. Иззад дебелите му дувари с мечове и стрели те са успели до сега да отблъснат всички опити на безчинстващите турски банди да го превземат. До ден днешен за неговата защита бяха отделени десетина войника. Днес те всички бяха изтеглени в града. Не можем да си позволим да загубим нито един от тях. Но калугерите отказват да напуснат обителта, а императорът не желае насила да ги изкара.
Селимбрийската твърдина на брега на Мармара все още се държи, въпреки слуховете в града, че отдавна е паднала в ръцете на агаряните, така, както всички останали кули и крепости по брега и навътре в страната. Нередовните турски пълчища са я обсадили и чакат пристигането на султана.
Под прикритието на нощта оттам успя да се промъкне мъничък кораб и да донесе вест. Питаха могат ли да предадат крепостта. Силите им са малки и не стигат, за да пробият обкръжението и да се доберат до Константинопол. Турските кораби са затворили пристанището. Молят императора да изпрати галеоните да ги приберат. Вятърът обаче не е подходящ. Пък и никой отговорен военачалник няма да рискува флотата си, за да спаси живота на една шепа войници, изпаднали в беда. Те са загубени. Оказвайки съпротива на турците, сами са подписали смъртната си присъда.
Император Константин им изпрати вест, която гласи: „Уповавайте се в Бога! Аз вече с нищо не мога да ви помогна.“
26 март 1453
Днес Ана Нотарас заяви:
— Така не може да продължава!
Вече не се караме. Черни съдбовни облаци са надвиснали над главите ни. Очакването ни е хванало за гърлата и тегне като камък в сърцата ни. Така потиснат очаквах веднъж смъртта, окован с вериги за каменна стена. Но тогава не жалех за нищо и нямах нищо за губене. Сега мога нея да загубя!
— Не, така не може да продължава — признах аз. — Хората започват да се съмняват. Някой може да те познае. Улиците и стените имат уши и очи. Баща ти може да научи и да те прибере.
— Не ме е страх от баща ми — рече тя. — Облеклото на монахиня ме пази. Нямах това предвид.
Бяхме стигнали до края на полуострова, под чинарената сянка на Акропола и бяхме полегнали върху пожълтелите мраморни стъпала. Гущерче притича върху камъка, под нас Мармара бляскаше като сребро, а Босфорът се точеше като синя панделка между избуялите в зеленина пролетни хълмове. Иззад пристанището се въздигаха крепостните стени на Пера с веещото се на кулите кръстоносно знаме на Генуа.
Кариклеа не беше с нас. Остана да пере дрехи в къщата ми и да забавлява Мануил с нескончаеми легенди за светици и светци. Бях пил много вино този ден, но въпреки това не ме свърташе на едно място. Безпокойството ни тласкаше навън, под открито небе. Доверявахме се на щастието си с лекотата, с която можехме да бъдем открити.
— Не, нямам това предвид — повтори тя. — Знаеш много добре за какво говоря.
Челото й беше почервеняло от слънцето. Ана протегна загорелите си крака и зарови босите си пръсти в тревата. Страните й порозовяха, а устните й се усмихваха, но в нейните кафяви очи трепкаше неизречена тъга.