— Баща ми беше грък, макар че израснах в папския Авиньон.
Тя пусна ръцете ми уплашено.
— Така си и мислех. Ако оставиш брадата си да порасте, лицето ти ще е лице на грък. Само затова ли в мига, в който те видях, ми се стори така близък отпреди, та затърсих у чертите ти лицето, що нявга съм познавала?
— Не! — възпротивих се аз. — Не затова!
Оглеждайки се предпазливо наоколо, тя закри лице и устни с воала си и помоли:
— Разкажи ми всичко за себе си. Но нека в същото време да вървим и нещо да разглеждаме, за да не привличаме вниманието. Някой може да ме познае.
Тя ме хвана доверчиво под ръка и така заедно заразглеждахме царските гробове, иконите и сребърните саркофази със свещените мощи. Стъпките ни се сляха в една. Все едно пламък обжари тялото ми щом ръката й се докосна до мен. Но болката бе сладка. Приглушено започнах да разказвам:
— Детството си съм забравил. То е като сън и аз вече не съм сигурен що е истина и що не е. Но докато играех с другите деца покрай стените на Авиньон и по речния бряг, рецитирах дълги проповеди на гръцки и на латински. Знаех наизуст много, защото след като баща ми ослепя, трябваше от неговите книги да му чета на глас по цял ден.
— Ослепя? — удиви се тя.
— Когато бях на осем или на девет, той потегли на дълго пътешествие — затърсих из паметта си аз. Бях изтрил всичко от главата си, все едно че не се беше случило, но сега ужасите на моето детство се завръщаха като лош сън. — Цяла година го нямаше. На връщане попаднал на разбойници. Ослепили го, за да не може да ги разпознае и да свидетелства срещу тях.
— Ослепили го? — рече тя учудено. — В Константинопол ослепяват само сваления от власт монарх и синовете, разбунтували се срещу бащите си. Турците са взели този обичаи от нас.
— Баща ми беше грък — повторих аз. — В Авиньон бе познат под името Андроник Гъркът, а в края на живота си само като Слепия Грък.
— Как е попаднал баща ти в страната на франките? — недоумяваше тя.
— Не знам — отвърнах, въпреки че знаех. Но това беше моята тайна. — Той живя цял живот в Авиньон. Когато бях на тринадесет години, падна в пропастта зад папския дворец и си счупи врата. Питаш за детството ми. Ангели често ми се явяваха и аз ги мислех за истински. Та нали името ми е Йоханес Ангелос. Затуй даже сам не си спомнях, но на съдебния процес всичко бе използвано срещу мен.
— За какъв процес говориш? — сбръчи чело тя.
— На тринадесет години бях осъден като убиец на баща си — натъртих аз. — Неопровержимо бе доказано, че съм завел слепия си баща до ръба на пропастта и че съм го бутнал в нея, за да наследя богатството му. Свидетели обаче нямаше. За да направя самопризнание, ме биха с камшици. Накрая ме осъдиха да бъда разкъсан на четири на колелото, а трупът ми да бъде изгорен. Бях тринадесетгодишен. Такова беше моето детство.
Тя ме погледна в очите и сграбчвайки ме за ръка, извика:
— Това не са очи на убиец! Разкажи ми всичко и ще ти олекне.
— От години не съм мислил за това — обясних аз. — Не съм изпитвал нужда да го разказвам на никого. Изтрил съм всичко от паметта си. Но на теб лесно се разказва. Много време е изтекло оттогава. Аз съм четиридесетгодишен. Много живота съм изживял след това. Но не убих баща си. Той може би беше строг, с тежък характер и често ме налагаше, но в добрите си моменти беше ласкав с мен. Обичах го. Та нали ми беше баща. За майка си нищо не знам. Починала, когато ме родила, стискайки магически лечебен камък в ръка.
— Предполагам, че баща ми се умори от живота, защото беше сляп — продължих аз. — С годините стигнах до този извод. Утринта на него ден той ме помоли да не се безпокоя, каквото и да се случи. Уж имал много пари на съхранение при златаря Героламо — цели три хиляди златни дуката. Завещание бил направил в моя полза и за настойник, докато навърша шестнадесет, оставял златаря. Беше пролет. Помоли ме да го заведа до пропастта зад двореца. Искаше да послуша вятъра и шумоленето на птиците, що на ята се завръщаха от юг. Каза ми, че отивал да се срещне с ангелите. Пожела да го оставя сам на ръба на пропастта и да се върне навреме за вечерната служба.
— Беше ли се отказал от православната църква? — попита тя косо, та нали беше от Константинопол.
— Посещаваше службите, изповядваше се, ядеше по латински замесен хляб и купуваше индулгенции, за да скъси престоя си в чистилището. Не можех и да си помисля, че съществува религия, различна от тази като на всички други. Той ми каза, че отива на среща с ангелите и когато се върнах, го намерих в основата на скалите, умрял. Беше уморен от живота, сляп и безутешен.
— Но как са могли да обвинят теб за това?