Най-сетне успях да събера дружината си и да я обърна към градските стени. Препускайки покрай ранени турски войници, които се държаха с ръце за главите или се гърчеха тук-там на земята, някой от младите гърци се навеждаше от седлото и като на тренировка нанасяше с меча си смъртоносен удар, за да прекрати страданията им. Въздухът беше натежал от миризмата на кръв и изпражнения. Отдалече спахиите ни наближаваха в пълен галоп, призовавайки Аллах на помощ и въртейки бляскави ятагани над главите си. Наближаваха ни като червени морски талази и все по-често някой от младежите се изправяше на стремената, поглеждаше назад и още повече пришпорваше коня си.
Не поглеждах назад. Гледах стените и кулите на Константинопол пред себе си. Опитвах се да ги видя през очите на врага и вече не се чудех защо след като ги беше видяла, пехотата им се беше заковала на място. Та те се простираха докъдето можеше да се види с човешко око — тези жълтокафяви стени и зъбери. Най-отпред стоеше преградният ров и неговия насип, след него първите външни укрепления, а след тях външната крепостна стена със своите кули, гарнизон и артилерия, която сама по себе си е по-грамадна от която и да е крепост в Европа. Но чак след това се възправяше страховитата, по-висока и от най-високите постройки крепостна стена на Константинопол, ведно със своите могъщи бастиони. Външните укрепления и двете крепостни стени приличаха на три огромни стъпала. Дори врагът да успееше да превземе две от тях, той пак щеше да е хванат в смъртен капан между втората и третата.
Докато гледах издигащите се в облаците бойници, за първи път в сърцето ми проблясна надежда. „Само земетресение може да разруши тези стени“ — помислих си аз.
Копитата на коня ми затрополиха по подвижния мост. На хвърлей стрела от нас редиците на спахиите с техните пера, нагръдници и развени червени плащове се бяха спрели. Едва бяхме влезли в града, и техниците побързаха да разрушат подвижния мост, а зидари с тухли и готов хоросан започнаха да зазиждат портите. Останалите четири моста също бяха унищожени, а портите зазидани. Оставаха само тесните врати за излизане, ключовете от които императорът беше поверил на латинците.
Турците продължаваха своето настъпление от всички посоки, разгръщаха се около града и спираха извън нашия обсег. Безчетни стада с добитък вървяха след войската. От другата страна на Златния рог, по хълмовете, също се появиха безкрайни пъплещи колони. До вечерта агаряните ни бяха обградили така нагъсто, че и косъм не можеше да се провре през техния обръч. Спряха на около две хиляди стъпки от града, а от стените изглеждаха като мравки.
Мъничък изглежда човек, сравнен с гигантската древна твърдина. Но времето помита всичко. Дори и най-могъщата крепост един ден трябва да падне. Така времената се менят.
Настъпи нощ — истинска априлска пролетна нощ. Но вече не мирише на пролетни ливади и на подивели бадемови дръвчета. Въздухът има горчивия привкус на пушек и солен прахоляк. В червеникава полудъга турските лагерни огньове обграждат Константинопол и греят в нощта като въглени.
6 април 1453
Петък — свещеният ден на исляма. Тази сутрин под ярките слънчеви лъчи султан Мехмед препусна покрай стените, придружен от своите сановници. Държеше се далеч извън обхвата на нашите куршуми и лицето му не можеше да бъде разпознато от такова разстояние, но аз веднага го познах по осанката и по надменно вдигнатата глава. По чалмите и по цвета на дрехите разпознах и много от най-приближените му люде.
Турците вече са прибрали телата на посечените от нашата атака, без да бъде разменен нито един изстрел, нито една стрела. След като обиколи стените, султанът зави и се изкачи на хълма точно срещу Свети Романовата порта, където вече го очакваше разпъната огромната му шатра и където безброй копачи усърдно работеха по защитата на хълма, копаейки окопи и палисади.
Без да слиза от коня си, Мехмед изпрати вестоносец с бяло знаме в ръка до нашите порти. С провлачен глас вестоносецът предлагаше мир на император Константин и макар че гръцкият му беше изпълнен с грешки, никой не се засмя. Василевсът се появи на една от кулите и се показа на вестителя. Той носеше златна корона на главата си и беше придружен от целия императорски клир.
Съобразявайки се с Корана, султан Мехмед предлагаше мир и обещаваше да пощади живота на всеки, ако градът се предаде без съпротива. Това беше последният шанс за великия везир Халил и партията на мира да започнат преговори.
Аз знаех, че султан Мехмед, който седеше абсолютно неподвижен в седлото на коня си, най-много от всички се страхуваше, че посланието му може да бъде прието.