Аз се отправих пеш по гребена на външната стена, за да известя Джустиниани, че поне засега не трябва да се страхуваме от големия бомбард. От време на време се налагаше да притичвам между зъберите и да се прикривам от стрелите и куршумите, които бръмчаха над главата ми.
В сектора между Порфирогенетския палат и Карисиосовата порта на защитниците не им беше до смях. Още с първия си залп четирите турски бомбарда бяха откъснали един от зъберите и бяха превърнали трима от мъжете в кървава каша. Една дузина други бяха тежко ранени от отломките и се беше наложило да ги закарат в града през една странична врата в голямата крепостна стена, за да им бъде оказана медицинска помощ. Локви кръв бяха останали от тях и защитниците неспокойно надничаха през тесните бойници на кулите към турските топове, които се зареждаха за нов залп. В този момент артилеристите тъпчеха барута с дървени бутала и го обработваха с влажен клей, за да не остане никакъв въздух преди да търкулнат каменното гюлле в широката цев. Тази част на градската стена се защитава от тримата братя Гуачарди — млади венициански наемници, които сами плащат на войниците си и които са се цанили на служба при императора. Те вървяха напред-назад по бойниците, окуражаваха новаците, потупвайки ги по гърбовете, като им обясняваха, че опасността не беше чак толкова голяма, колкото изглеждаше. Бяха любопитни да узнаят за щетите, нанесени от големия бомбард, и аз се задържах за малко при тях, за да видя ефекта от предстоящия залп. В кулата, където бяха устроили своя щаб, украсен със скъпи килими, драперии и възглавници, взети от Влахернския палат, братята ми предложиха глътка вино.
Докато чакахме турския залп, те започнаха недодялано да се хвалят с подвизите си сред гръцките девойки и ме запитаха какви са обичаите на турските жени. И тримата не бяха навършили още тридесет години и от начина, по който говореха, си личеше, че са само простички младежи, жадни за приключения, богатство и слава. Те бяха готови да се явят пред лицето на своя Бог така, на пияна глава и със сърца, изпълнени с любовни спомени. Бяха, разбира се, получили пълно опрощение на всички минали и бъдни грехове. Не изпитвам желание да ги съдя — напротив, в компанията им почувствах по-скоро завист по тяхната бляскава младост, която никаква философия все още не беше успяла да вгорчи.
През това време турците наклониха надолу дулата на топовете, за да бият право в стената. От бойниците воините завикаха, че агарянските факли вече са запалени, а братята Гуачарди хвърляха зар, за да определят на кого от тримата щеше да се падне честта да стои неприкрит на стената и с примера си да окуражава останалите. Най-младият хвърли шестица и опиянен от късмета си се втурна към бойниците с блеснали от вино и възбуда очи. Той се изправи в една от амбразурите, точно срещу оръдията, размаха облечената си в броня ръка, за да привлече вниманието на нападателите и започна да бълва такива обиди на турски език, че дори аз се засрамих от неговото поведение. Но когато факлите докоснаха фитилите на оръдията, той разумно се прикри зад зъбера и остана скрит зад него.
Трите топа гръмнаха почти едновременно, заглушиха ни и разтресоха стената под краката ни. Когато пушекът и прахта се разнесоха, ние видяхме младия Гуачарди, който стоеше невредим, здраво разкрачил крака. Но гюллетата бяха прехвърлили оградния ров и палисадите, отнасяйки част от тях със себе си, и бяха издълбали огромни дупки във външната стена. Беше ясно, че с течение на времето тези бомбарди щяха да нанесат сериозни щети и бавно, но сигурно, щяха да разрушат основите на стената.
Откъм турските позиции се разнесоха ужасени викове и ние забелязахме, че бомбардът отляво беше разкъсал подпорите си и беше изскочил от своето легло. Дървени подпори и камъни се бяха разхвърчали надалеч, премазвайки поне двама от артилеристите. Останалите обаче не обърнаха никакво внимание на своите пострадали другари, ами се втурнаха да покриват топовете с мокри одеяла и да ги обливат с масло, тъй като те бяха много по-ценни от човешкия живот.
През пялото време на моята обиколка по крепостната стена турците стреляха непрекъснато с топове и аркебузи, блъскаха чинели, надуваха зурни, биеха тъпани и на малки групи се втурваха към преградния ров, опитвайки се да достигнат защитниците със стрелите си. Хората на Джустиниани, които бяха облечени от главата до петите в броня, не си правеха труда да се прикриват, ами оставяха стрелите да се пречупват на две в ризниците и шлемовете им.