Това беше самата истина. Тази сутрин намерих меча си лепкав от кръв, но от събитията през нощта е останал само споменът от някакъв неясен кошмар.
През деня султанът, с помощта на петдесет чифта волове и около стотина мъже, премести големия бомбард на нова позиция — точно срещу портата на Свети Роман. Стената пред Влахернския палат се беше оказала прекалено здрава за него, а Мехмед, изглежда, се приготвя за продължителна обсада.
Посетих ранените, които лежат върху слама в празните конюшни и навеси близо до крепостната стена. Опитните латински воини са заделили пари за лекари хирурзи и получават отлична медицинска помощ, но за гърците се грижат само няколко монахини, и то от състрадание. За моя изненада между тях разпознах Кариклеа, която беше махнала булото си и със запретнати ръкави безстрашно и умело промиваше и превързваше и най-страшните рани. Тя радушно ме поздрави и аз не можах да не й кажа, че сега живея във Влахернския дворец. Толкова беше слаб духът ми и вярвам, че тя прочете моите мисли. Накрая без да я питам, тя ми каза, че от много дни не е виждала сестра Ана.
Всички ранени в един глас ме уверяват, че османлиите, противно на всяко приличие и военни закони, използват отровни стрели, от които дори леко ранените за няколко дена тежко се разболяват и даже умират в ужасни гърчове. В ъгъла прегледах един труп, който се беше вдървил и огънал като лък, с лице, застинало в ужасяваща гримаса. Мускулите му бяха твърди като камък. Затуй много от ранените желаят да бъдат изнесени на въздух или по домовете им. Говорих за това с Джустиниани, но той не позволява на никой от хората си да напуска стената и да им помага. Когато го упрекнах за липсата на състрадание, той рече:
— Опитът ме е научил, че възстановяването на ранените е в Божиите ръце. Някой получава добра медицинска помощ и умира, а за друг никой не се грижи и той оздравява. Някой си порязва пръста и умира от отравяне на кръвта, а на друг му отсичат ръката, но продължава да живее. Здравата храна и удобното легло само размекват ранения и му навреждат. Такъв е моят опит. А ти не се бъркай в неща, дето не разбираш!
19 април 1453
Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника. Миналата нощ, след като писах толкова много, си помислих, че поне ще се наспя. Не съм спал много напоследък. За да усмиря безпокойството в душата си, по цели нощи напразно изписвам думи върху хартия.
Но както лежах с широко отворени очи в мрака на студената одая във Влахернския палат, наслаждавайки се на самотата и страдайки от нея, тя дойде. Тя самата. По собствена воля. Ана Нотарас. Моята любима.
Познах я по дъха, по леката й стъпка я познах.
— Йоханес Ангелос — прошепна Ана. — Спиш ли? — Тя плъзна студените си пръсти в моите длани и полегна до мен. Носът и устните й бяха хладни, но бузата й, опряна до моята, беше гореща. — Прости ми — помоли тя. — Прости, любими мой! Не знаех що върша. Не знаех какво искам! Слава Богу, ти си жив!
— Разбира се, че съм жив — казах аз. — Корав съм като камък. Черен гологан не се губи.
— Земята се тресе — започна тя — и стените се пропукват. Смърт вие в нощта с гласа на хиляди. Никой не може да знае що е война, преди да я е видял със собствените си очи. Миналата нощ, когато турците нападнаха стените, аз се молих за теб както никога преди и се заклех да подтисна егоизма, лошотията и гордостта си, ако мога поне още веднъж да те видя жив.
Така шепнеше в ухото ми тя, с пламнали бузи, стискайки ръцете ми в своите длани. Изправих се ядосано:
— Палаво непредпазливо момиче! Във Влахернския палат има хора на баща ти, които, предрешени като слуги, шпионират венецианците. Някой може да те познае.
— Това няма значение — заяви тя. — Докато мога да държа ръката ти, да милвам лицето ти и да съм сигурна, че си жив, нищо няма значение.
Имах чувството, че сънувам. Очите ми привикваха с тъмнината. Обърнах лицето й към прозореца, през който се процеждаше слабата светлина от нощното небе. Лицето й беше бледо и удължено, дори пръстите й бяха изтънели.
— Да не би да си болна? — уплаших се аз.
— Болна ли? — повтори тя неразбиращо. — Не, не съм болна. Мъчно ми е и ме е страх. Разкайвам се за това, че се отнесох лошо с теб. Не знам какво ми стана. Тогава все още не знаех.
— Аз самият бях сприхав и несъобразителен — настоях великодушно. — Прости ми!
— Не, не! — нареждаше тя. — Вероятно в сърцето на всяка жена се крие котка. Може би всяка жена, която обича, изпитва желание да дразни своя любим.
— Означава ли това, че ме обичаш? — невярващо попитах аз, макар че ръцете, бузите и устните й ме убеждаваха в това. — Ти сама каза, че ме мразиш.