— Мразих те дни наред, може би седмица — заяви тя. — Но когато топовете забумтяха и разтърсиха стените на метоха, всичко ми се изясни. Бях решила, в сърцето си се бях заклела никога вече да не те видя. Или ако те срещна, да не ти говоря — освен ако съм принудена да те поставя на мястото ти. Както и да е, ето ме сега. Нощем, в тъмното насаме с теб. Дори те целунах. Горко ми! Горко ти!
— И аз така бях решил — признах, хващайки я за раменете, който бяха меки и заоблени под дрехите й. Облъхна ме хиацинтения аромат на нейните страни. Освобождавайки се от страха и напрежението, тя започна тихичко да се смее — също като малко момиче — и не можеше да се удържи, колкото и да затискаше с длани устата си.
— Защо се смееш? — подозрително попитах аз. — В сладката болка на своята любов се страхувах, че ме лъже и се наслаждава на моето унижение.
— Защото съм щастлива — продължаваше да се кикоти тя, небрежно притискайки с пръсти устата си. — Така ужасно щастлива! Не мога да спра да се смея, като си спомня колко беше комичен, когато бягаше от мен с ризница под мишницата.
— Не бягах от теб — поправих я аз. — От себе си бягах. Но не мога да избягам. Нито на стените, нито в палата. Ни в съня, ни в бодърстването. Ти винаги, макар и невидима, си до мен.
Меките й устни се отлепиха от моите и задъхано тя призна своята любов. По-късно в жаравата на страстта и в болката още по-яростно се притискаше в мен, галеше раменете и тялото ми, все едно че искаше навеки да запази спомена в своите ръце.
Лежах до нея празен, безгрижен и студен. Беше ми позволила да откъсна цветето на нейната девственост. От този момент насетне тя беше жена без чест, но аз я обичах. Любех я такава, каквато беше.
След дълга пауза тя тихо прошепна в моето ухо:
— Йоханес Ангелос, така не е ли най-добре?
— Да, така е най-добре — отвърнах аз и почувствах, че се унасям. Тя тихичко се засмя и каза:
— Така лесно, просто и само по себе си всичко е ясно. Ти само правиш нещата трудни и объркани. Сега съм щастлива.
— Не се ли разкайваш? — сънливо запитах, само за да поддържам разговора. Тя беше удивена.
— За какво да се разкайвам? Сега ти никога вече не ще се откъснеш от мен. И така ми е хубаво. Защото дори да се беше оженил за мен, пак нищо нямаше да е сигурно — та нали вече си изоставил една жена. Но след всичко това собствената ти съвест не ще ти позволи да ме изоставиш. Толкова знам за теб, макар да се мислиш за неузнаваем. Любими мой!
Бях безгрижен и спокоен и нямах сили да мисля над думите й. Ана дишаше в моите прегръдки, устните й докосваха ухото ми, косите и ме галеха и аз вдишвах хиацинтения аромат на нейните страни. Положих ръка на голата й гръд и дълбоко заспах. Отдавна не бях спал така — без да сънувам.
Събудих се късно. Беше си отишла без да ме събуди. Не се бях събудил дори от бумтежа на огромния топ, призоваващ турците към утринна молитва. Слънцето грееше високо в небето. Бях отпочинал. Бях обновен. Събудил се бях щастлив.
Беше си отишла, когато още спях. Така беше по-добре. Не исках никой да я забележи и бях сигурен, че ще я видя отново. По-радостен и отпочинал от когато и да е в моя живот, аз станах да потърся нещо за ядене и обилно се нахраних. Без да обличам ризница и дори без сабята си да запаша, така, в обикновените си латински дрехи като поклонник се отправих към Пантократорската обител.
Край църквата на Апостолите имаше войници и коне, никой не ме закачи, тъй като беше ясен ден, пък и аз се криех. Наложи се да почакам в манастира, докато монахът Генадий изпълни своите свети упражнения, и междувременно коленичих и се помолих пред свещените икони в манастирската черква. Поисках опрощение на греховете си, като се потопих в мистичната реалност на собственото си сърце, знаейки, че пред Божието лице греховете се теглят на везни, различни от човешките.
Виждайки ме, монахът Генадий закрещя с пронизваш душата глас: „Латинец! Латинец“ и сграбчвайки ме с двете си ръце, се опита да ме изхвърли от одаята.
— Георгий Сколарий, секретарят на поминалия се император ме познаваше и знаеше кой съм. Много друми извървях, лутах се и се губех. Грешен съм. Но дойдох при теб, монаше Генадий, защото съм се завърнал в бащиния си дом. Прости ми така, както Бог прощава на грешните.
Той навъси вежди, от брадатото му лице ме погледнаха две искрящи очи и невярващ на ушите си го чух да пита:
— Какво искаш от мен, латинецо?
— В моята младост, в манастира, който се намира в планината Атос, срещнах много мъже, които се бяха отрекли от католическата си вяра и се бяха върнали в лоното на истинската гръцка православна църква. Баща ми се помина, когато бях дете, но от документите му разбрах, че дядо ми е бил грък от Константинопол. Той бе пренебрегнал вярата си, беше се оженил за венецианка и беше последвал папата в Авиньон. Баща ми живя в Авиньон, получавайки пенсия от папската съкровищница до момента, в който почина. Аз също съм роден там, но всичко това е грешка. Сега, когато съм дошъл да погина за защитата на Константинопол, сражавайки се за Христа срещу османлиите, желая да се върна във вярата на своите праотци.