Извън крепостните стени огромният топ периодически тътнеше, нашата лека дървена къща потрепваше и поскърцваше, но ние се наслаждавахме на своето кратко щастие и забравихме за времето. Привечер проводих Мануил да наеме паланкин и заедно се отправихме към обителта на Всевишния. Генадий се стресна, когато разпозна Ана, но удържа на обещанието си. Мануил и монасите придържаха свещения воал над главите ни и така бяхме провъзгласени за мъж и жена. След всичко това Генадий благослови нашето венчило и ни издаде брачен документ, подпечатан с големия син печат на Пантократорската обител. Подавайки ми го, той особено ме погледна и рече:
— Не те знам кой си, но Светият Дух ми говори, че в това събитие няма нищо преднамерено. Ако наистина е така, нека всичко това да е за благото на нашата вяра и на нашия град.
Щом като произнесе тези слова, бях абсолютно уверен, че нищо не се е случило по моята собствена воля. От момента, в който бях побягнал от султанския лагер, уверено като сомнамбул бях следвал стъпките, които съдбата ми бе предопределила. Защо ли от всички земни жени трябваше да срещна Ана Нотарас и да я позная по очите?
20 април 1453
Събудих се в къщата си. Тя лежеше до мен гола, неописуемо красива. Земното й тяло беше като излято от злато и слонова кост. Така прекрасна и непорочна изглеждаше тя, та като я гледах, нещо ме стисна за гърлото.
В този момент камбаните в града удариха тревога и потопиха в звъна си бумтежа на топовете. Огромни тълпи заприиждаха, тичайки покрай моята къща така, че от стъпките им съдините на масата започнаха да дрънчат. Скочих, спомняйки си за своите задължения. Ана се събуди, седна в леглото и уплашено прикри със завивките голотата си.
Трескаво се заобличах. Нямах дори сабя. Бързо я целунах за сбогом и се втурнах по стълбата надолу. Мануил стоеше на улицата, до каменния лъв, и разпитваше някои от минувачите за случилото се. Лицето му светеше с невероятно удивление.
— Господарю — извика той. — Чудо на чудесата! Благословен да е този ден! Папската флота е на път към града, първите кораби вече се виждат!
Тичах заедно с тълпата през целия път до Акропола. И там, високо над крепостните стени, с лице към морето стоях насред развълнуваната тълпа от задъхани, махащи и ликуващи хора и съзрях четири западни кораба, които с издути платна върху високите вълни сигурно се носеха към нас, насред бъркотията от безброй турски галери. На три от тях се вееше генуезкият кръстоносен флаг. Четвъртият, огромен търговски галеон, беше издигнал пурпурния императорски вимпел.
Корабите бяха толкова близо, че вятърът донасяше до нас шума от битката — виковете, проклятията и изстрелите. Турският адмиралски флагман беше ударил с носа си най-големия от корабите в средата и продължаваше да се държи закачен за него. Останалите кораби бяха взети на абордаж от турските галери, закачени за тях с куки и котви, но продължаваха да се носят, мъкнейки подире си неизброимо количество по-леки съдове и лодки.
Възбудените хора наоколо ми разправяха, че битката започнала далеч в открито море. Дори султан Мехмед препусна до плитките брегове на Мармара, за да проводи команди до своите кораби и да подкани капитаните им да унищожат християнската флота.
Крепостната стена откъм морето беше почерняла от народ. Слухове и новини се носеха от уста на уста. Говореше се, че султанът така се разгневил, та се озъбил като куче с пяна около устата. Може и така да е било. Сам бях станал свидетел на едно от неговите избухвания, но от тогава той се е научил да се владее.
Бавно, но сигурно вятърът приближаваше големите кораби към безопасността на пристанището, а те мъкнеха със себе си турските галери, както мечка влачи подире си впитите в месата й ловджийски хрътки. Агарянските кораби бяха толкова много, че се блъскаха един в друг, а големите вълни се бяха покрили с кървава пяна. От време на време някоя от галерите се отказваше, откачаше се и правеше място на друга, а далече в морето се носеше един потъващ турски кораб.
Въздухът бе изпълнен с бумтежа на тъпани, ужасни крясъци и предсмъртни викове. Във водата плаваха трупове и корабно снаряжение. От високите палуби облечените в стоманени доспехи християнски моряци размахваха брадви, маждраци, мечове и копия и отблъскваха агаряните, които непрестанно се катереха по стръмните бордове. Адмиралът на османлиите стоеше на палубата с рупор в ръка и крещеше своите команди.