Изведнъж тълпите по стената започнаха в един глас да викат: „Флактанелас! Флактанелас!“. Възторженият вик се донесе над целия град. Някой беше познал капитана на кораба с пурпурния императорски вимпел. Галеонът бе отплавал за жито към Венеция още преди обсадата. На палубата ясно се открояваше един гигант, който се кривеше, смееше се, размахваше окървавена брадва и сочеше на арбалетчиците си катерещите се по мачтите на турската галера стрелци.
Генуезците бяха намокрили платната си, за да не могат турците да ги подпалят с горящите си стрели, но изведнъж една от османските галери беше обхваната в пламъци и крясъците на изгаряните в нея агаряни заглушиха шума от битката. Горящият съд се откачи от битката, оставяйки подире си огнена диря.
Това беше невероятно зрелище. Четирите християнски кораба проправяха пътя си към пристанището, заобиколени от най-малко четиридесет турски галери. Неописуем беше възторгът на тълпата. Отново започнаха да крещят, че папската флота е на път към Константинопол и че това е само нейния авангард. Градът беше спасен.
Димящата плетеница от кораби се изравни с Акропола, откъдето трябваше рязко да завие на запад, за да достигне до плаващия бараж и пристанището при Златния рог. С това те загубиха попътния вятър и ходът им се забави. Достигайки на завет под хълма, платната им увисваха и корабите ставаха неуправляеми. Триумфален вик се понесе от турските галери, а тълпата по стените онемя. Откъм хълмовете, зад стените на Пера, вятърът донесе до нас възторжен възглас. Там стояха безбройните отряди на османската войска, величаейки мощта на Аллаха.
Без да прекъсват ожесточената съпротива, християнските кораби се приближаваха един до друг. Не се изоставяха в бедата, макар че железният нос на турската флагманска галера все още беше забит в ребрата на единия от галеоните и затрудняваше неговите движения. Така, борд до борд, те се поклащаха в безветрената празнина като огромна крепост, която бълваше камъни, куршуми, стрели, огън и разтопено олово върху окръжаващите я турски галери. Като съскащи змии се разливаше гръцкият огън по палубите на Противника, затруднявайки екипажите със своето гасене. „Флактанелас! Флактанелас!“ — закрещяха отново колкото им глас държи тълпите по стената. Галеоните бяха толкова близо, че различавахме чертите по лицата на биещите се. Но никой не можеше да им се притече на помощ. Зад плаващия бараж готови за бой стояха венецианските кораби, но веригата не им позволяваше да се намесят в борбата. А до баража имаше още много път.
Докато гледах фантастичното усилие на генуезките кораби, аз простих на Пера за нейния стремеж към търговски облаги. Видях колко много дисциплина, мореплавателско изкуство и умение се изискваше за предприемането на една такава акция. Разбрах как в течение на много векове Генуа, наред с Венеция, се беше издигнала в господар на световните морета. Бавно, стъпка по стъпка бълващата огън крепост от галеони се плъзгаше към подвижния бараж, подпомагана от морското течение и неимоверното усилие на няколкото огромни гребла.
По цялото продължение на крепостната стена и по хълмовете в града хората коленичиха и започнаха да се молят. Напрежението беше непоносимо. Толкова ужасяващо беше численото превъзходство на турците. Турските галери сменяха местата си с настървение и с нови сили се хвърляха в боя. Гласът на турския адмирал беше предрезнал от викането в рупора и по лицето му се стичаше тънка струя кръв. С отсечени китки падаха в морето нападателите с чалми и се давеха, докато ръцете им продължаваха да висят конвулсивно вкопчени в перилата на християнските кораби.
„Панагия, Панагия, Света Дево, защити своя град!“, молеше се народът на колене. Гърци се молеха за латинци, подтикнати от упорството и героизма на моряците. Може би не е героизъм, когато някой се бие за своя живот, но тези кораби се държаха един за друг героично и с бой бавно си проправяха път през стократно превъзхождащия ги противник, за да се притекат на помощ на Константинопол.
В този момент от небето изневиделица задуха син вятър, все едно че синьото наметало на Светата Дева се мярна в небесата. Станахме свидетели на чудо. Посоката на вятъра се промени, тежките мокри платна се издуха и цялата плаваща грамада бързо започна да се приближава до баража. В последния момент турският адмирал нареди да отсекат с брадви железния нос на флагманската галера, така че само шипът остана да стърчи забит в дъбовия хълбок на християнския галеон. С течаща по палубите кръв флагманът изви и, победен, започна да се отдалечава. Окуцели, с изпотрошени гребла и изпочупени мачти, целите в пушек от негаснещия гръцки огън, останалите турски галери последваха своя водач. От стените на Константинопол възторжен вик разтърси небесата.