Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом
На Дейвид Гърнърт и Ралф Вичинанца
Точно тук и сега…
Отвеждаш ме, където никога не ходя,
изпращаш ми целувки от злато.
Корона върху твоите къдрици ще положа,
поклон, кралице на света!
ПЪРВА ЧАСТ
Добре дошли в Кули Кънтри
Глава 1
ТОЧНО ТУК И СЕГА, както често казваше един стар приятел, се намираме в изменчивото настояще, където дори острият поглед не долавя всичко. „Тук“ е високо в небето, при орлите, на шейсет метра над западните покрайнини на щата Уисконсин, чиято граница следва лъкатушните извивки на Мисисипи. „Сега“ е ранна петъчна утрин в средата на юли, през първите години на новия век и новото хилядолетие, чиито неведоми пътища се вият тъй своенравно, че по-скоро слепец ще прозре какво предстои да се случи, отколкото ние с вас. Точно тук и сега часът е малко след шест сутринта, на изток слънцето — самоуверено бледожълто кълбо — както винаги се издига сякаш за пръв път над безоблачния хоризонт към бъдещето, а миналите дни бавно отминават и потъват в мрачни сенки, превръщайки всички ни в слепци.
Утринните лъчи нежно галят спокойните, набраздени от лекия ветрец води на широката река под нас и ги позлатяват с искрящи слънчеви зайчета. Железопътните релси на товарната корпорация „Бърлингтън Нодърн Санта Фе“ проблесват между речния бряг и задните дворове на порутените двуетажни къщи край междуградския път Оо, известен като Нейлхаус Роу — най-ниската географска точка в приятния наглед градец, който се разпростира нагоре по хълма и в източна посока. В този миг животът в Кули Кънтри сякаш е притаил дъх. Въздухът не трепва и е тъй свеж и чист, та човек би рекъл, че ароматът на току-що изскубната репичка ще се усети на цял километър разстояние.
Политаме на изток срещу слънцето и се носим над реката, над блестящите релси, над задните дворове, покривите на къщите на Нейлхаус Роу и подредени отпред мотоциклети „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките им. Тези неугледни съборетини датират от началото на току-що отминалия век и са били предназначени за жилища на формовчиците, леярите и носачите от фабриката на Педерсън Нейл. Тъй като бедняците надали Ще дръзнат да търсят недостатъци на безплатните жилища, къщурките са били построени по възможно най-икономичния начин. (Самият Педерсън Нейл след поредица кръвоизливи през петдесетте години в крайна сметка умира от загуба на кръв през 1963). Мотоциклетите подсказват, че тук вече не живеят работници, а на тяхно място са се настанили банда рокери. Свирепият външен вид на собствениците на страшните машини — рошави, брадати мъже с провиснали шкембета, обици на ушите, черни кожени якета и някой и друг липсващ зъб — потвърждава подобно предположение. Но както повечето предположения подобно умозаключение е вярно само донякъде, и то с известни уговорки.
Новодошлите — които, веднага щом се заселиха в Нейлхаус Роу, получиха от мнителните местни жители прозвището „Гърмящата петорка“ — не могат да се категоризират с две думи. Те заемат високопоставени длъжности в бирената фабрика „Кингсланд“, която се намира в южния край на града на една пресечка от източния бряг на реката. Ако извърнем поглед надясно, ще видим „най-големите бирени кутии на света“ — гигантски контейнери с изрисувани върху тях етикети на светло пиво „Кингсланд“. Настоящите обитатели на Нейлхаус Роу се познават от илинойския университет „Ърбана-Шампейн“, където всички с изключение на един са следвали английска литература или Философия. (Онзи, който правеше изключение, е специализант по хирургия и живееше в университетската болница). Прякорът „Гърмящата петорка“ ги изпълва с иронично задоволство — звучи им като хитроумна измишльотина от комикс. Самите те се наричат „Хегелианска измет“. Интересни птици са и по-нататък лично ще се запознаем с тях. Но сега нямаме време да се отбиваме и само пътьом ще обърнем внимание на ръчно изрисуваните плакати, разлепени на някои врати, на два улични стълба и по запустелите постройки. Надписът гласи: „РИБАРЮ, МОЛИ СА НА ВМИРИСАНИЯ СИ РИБЕШКИ ГОСПОД ДА НЕ ТЕ ХВАНЕМ ПЪРВИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ ЕЙМИ!“
От Нейлхаус Роу започва Чейс Стрийт и се вие стръмно нагоре между излющени, отдавна небоядисвани мръсносиви съборетини: старият хотел „Нелсън“, чиито обеднели обитатели още спят; квартална кръчма със зазидани прозорци; неугледно магазинче, на чиято изцапана витрина се мъдрят червени гумени ботуши, и още няколко невзрачни сгради с неясно предназначение, на вид странно призрачни и недействителни. Тези постройки създават впечатление за несполучливо възкресение — сякаш са били спасени от мрачните западни територии, макар да са все още мъртви. Което в известен смисъл е точно така. Жълтокафеникава линия опасва хотел „Нелсън“ на височина три метра над тротоара; върху мъртвсшкисивите сгради на стръмния склон на отсрещната страна на улицата се вижда същата линия, само че на височина шейсет сантиметра. Тя напомня за голямото наводнение през 1965 година, когато Мисисипи излиза от коритото си, залива железопътните релси и Нейлхаус Роу и стига почти до края на Чейс Стрийт, която постепенно се разширява и се превръща в главната улица на Френч Ландинг, градеца под нас. От двете й страни са разположени театърът „Ейджин Корт“, бирарията „Пиво и грил“, Първа държавна фермерска банка, фотостудиото на Самюел Стуц (което развива активна дейност с абитуриентски снимки, сватбени фотографии и детски портрети) и множество магазини — не призрачни останки, а истински магазини: аптеката „Брентъпс Рексол“, железарията „Рилайабъл Хардуер“, видеотеката „Сатърдей Найт“, магазинът за конфекция „Ригал Клодинг“, универсалният „Шмитс Олсортс Емпориъм“ и множество други магазини за електроника, списания и поздравителни картички, играчки, спортни облекла с марките на „Бруърс“, „Туинс“, „Пакърс“, „Вайкингс“ и емблеми на Уисконсинския университет. След няколко пресечки названието на улицата се променя в Лайол Роуд; тук сградите вече не са долепени една до друга и са по-малки — в едноетажните дървени постройки се помещават застрахователни дружества и туристически агенции, а по-нататък Лайол Роуд се превръща в магистрала, която води на изток покрай денонощната закусвалня „Севън-Илевън“, телевизионната кула „Рейнхолд Т. Грауерхамър“ и огромния склад за продажби на едро на градински сечива, известен сред местното население като „Голтсис“, и излиза сред безкрайното равно поле. Ако се издигнем трийсет метра по-високо в кристално чистия въздух, пред нас се откриват ниски морени, дерета, обрасли с борове, заоблени хълмове, глинести долчинки, които не се забелязват отдалеч и човек ги открива едва когато се озове на ръба; криволичещи реки, безбрежни обработваеми площи, и други градчета — едно от тях, Сентралия, представлява шепа къщурки, издигнати около пресечната точка на магистрали № 35 и № 93.