Това ли е отговорът на загадката, която Веселяка възприемаше като чудо? Карл Биърстоун е открил пролука в слабоумието на Бърни и е поел в свои ръце руля на кораба, изоставен на произвола на вълните. В края на краищата човешката душа е като огромна къща с хиляди стаи — до просторни салони се гушат килерчета, множество врати са заключени, но облените в светлина зали са истинска рядкост. Навеждаме се над стареца с плешивия череп, изпъстрен с изпъкнали вени, с кривия нос и бухлатите вежди, щръкнали като телена четка, и се насилваме да издържим гадната воня, за да разгледаме по-отблизо тези интересни очи. Те приличат на черни неонови реклами и блещукат като лунен лъч, отразен в хлъзгавата кал на речен бряг. Излъчват задоволство, но в тях не е останало нищо човешко, поради което не ни помагат да проумеем що за човек е Бърни.
Старецът продължава да се усмихва, ако тази предсмъртна гримаса изобщо може да се нарече усмивка, изведнъж раздвижва устни и зашепва. Какво казва?
— … в гървавите дупки дреперят и здискат очи, и вияд от ужаз, люи малки изгубени дечица… Не, не, дова не болгага. Ах, вижде мажините, о, дези брекразни брекразни мажини, гаква гледка, гразиви брекразни мажини, оградени з дел, и гак замо дракат, джукат и дракат… виждам дубка, едо я едо я тъй ярка и голяма…
Може би тъкмо в този миг тялото е подвластно на Карл Биърстоун, но по несвързаното ломотене не проумяваме нищо. Нека проследим посоката на искрящия му поглед с надеждата, че ще ни подскаже на какво толкова се радва този юнак. И кое го възбужда сексуално, както подсказва характерната издутина под чаршафа. В това отношение двамата с Веселяка много си приличат — винаги са готови за подвизи, но докато директорът има щастието да се радва на изкусните умения на Ребека Вилас, то единственият стимул на Бърни е гледката през прозореца.
Тя едва ли може да се мери с госпожица Вилас. Възглавницата леко повдига главата на стареца, който унесено съзерцава тясната ливада и кленовите дървета в началото на гъстата гора. По-навътре се издигат могъщите листати корони на дъбовете. Белите стволове на брезите мъждукат като свещици в полумрака. Съдейки по височината на дъбовете и по разнообразието на дървесните видове, заключаваме, че се намираме пред гора, която някога е заемала почти целия район. Подобно на всички следи от древността дърветата нашепват тайни слова, но толкова тихо, че малцина ги чуват. Под зеления покров времето и тишината обгръщат ужасни кръвопролития и смърт; насилието подсеща за себе си чрез пейзажа, който се променя непрекъснато, но с вледеняващо спокойствие. Под земята, осеяна с израстъци от дъбовите дървета, са заровени купища кости — всичко тук се храни с гнилоч. Безброй светове чукат и тракат, заключени един в друг; необятни и стройно подредени вселени тихо бръмчат една до друга и причиняват разцвет и бедствия във владенията на съседите си, за чието съществуване дори не подозират.
Горите ли съзерцава Бърни или е въодушевен от тайните, които съзира в тях? Дали наистина спи? Дали зад необикновените очи на Чарлс Бърнсайд палува Карл Биърстоун?
„Лизици в дъмните бърлоги, и блъхове в дълбоките си дупки, хиени грозни, всички вият зъз зтомаси празни, охо, аха най-хубавото е, бриятели, това, че взе бовече и бовече хлапета с разгървавени крачета ремъка деглят и опъват…“ — шепне Бърни.
Май е време да си обираме крушите.
Стига сме дишали вонящия дъх на стария Бърни — всяко нещо си има граници. Хайде да излезем на чист въздух и да се насочим на север, над горите. Лисиците и плъховете може и да вият от глад в дупките си — такъв е животът — но в Западен Уисконсин виещи хиени не се срещат. Пък и те винаги са гладни. Само че на никого не му е жал за тях. Човек трябва да притежава изключително добро сърце, за да съжали създание, което вечно дебне своите събратя от животинското царство в очакване на мига, в който ухилено ще се нахвърли да оглозга останките им. Ние се оттегляме през комина.
На два-три километра източно от „Макстънс“ от магистрала № 35 се отклонява тясна просека, която прорязва гората като небрежно сресан път в гъста коса. След още стотина метра дърветата отстъпват пред жилищен квартал отпреди трийсет години, състоящ се от две улици. Пред скромните къщурки на Гейл Стрийт и Шубърт Стрийт са монтирани баскетболни кошове и люлки, край които са захвърлени велосипеди, триколки и най-различни надуваеми играчки от „Фишър-Прайс“. Децата, за които са предназначени, в този ранен час още са в леглата си и сънуват захарен памук, кученца, хоумръни, пътешествия в далечни страни и други непостижими удоволствия. Спят и разтревожените им родители, които неминуемо ще се притеснят още повече, като прочетат творението на Уендъл Грийн, поместено на първата страница на днешния брой на „Хералд“.