Казва се Пениман.
— Фамилното ми име е като Литъл Ричард! — поясни, като се ръкува с Хенри при запознанството им в студиото. — Известен рокендрол музикант от петдесетте години, ако случайно го помните.
— Смътно — отвръща Хенри, сякаш навремето не притежаваше абсолютно всички сингъл-плочи, записани от Литъл Ричард. — Май участваше и в състава „Фаундинг Фадърс“, а?
Пениман избухва в гръмогласен смях, а Хенри си казва, че може би наистина може да направи кариера като комик. Но дали я иска? Хората се смеят и на Хауард Стърн, а Хауард Стърн е тъпак.
— Още по едно! — повтаря Пениман. Седят на бара в „Оук Три Ин“. Пениман е бутнал на бармана пет долара да превключи телевизора от АВС, по която се излъчва състезание по боулинг, на E5P1Ч, които по това време на деня предават само тъпотии — съвети за любителите на голфа и как да ловим костури. — Още по едно, да полеем споразумението!
Споразумение обаче няма, пък и Хенри не знае дали наистина го иска. Предложението предаването на Джордж Ратбън да излезе в национален ефир като част от радиопакета на ESPN наглед е много примамливо, не възразява и предаването да се преименува от „Язов Яз“ на „Спортният яз на ESPN“, тъй като ще продължи да отразява събития предимно от централните и северните щати — и все пак…
Какво?
Преди да се задълбочи в размисъл на тази тема, отново го надушва — „Май Син“, парфюмът, който си слагаше жена му в определени вечери, за да му даде определен знак. През подобни вечери, когато не усещаха нищо освен уханията, горещата си плът и близостта си, той я наричаше „Чучулига“.
Чучулига.
— Извинете, но ще ви откажа — казва. — Вкъщи ме чака работа. Но ще обмисля предложението ви. При това сериозно.
— Ааааа! — възкликва Пениман и по едва доловимото раздвижване на въздуха Хенри отгатва, че онзи размахва пръст под носа му. Интересно как ли ще реагира, ако се нахвърли върху него и му отхапе пръста до кокалчето. Ако му демонстрира малко местно гостоприемство в стил Рибаря. Колко ли силно ще изкрещи? Дали колкото Литъл Ричард преди инструменталното соло в „Тути фрути“? Или не чак толкова?
— Не можете да си тръгнете без мен — отвръща господин Дебелак Ужнепукист. — Не забравяйте, че ш’ви карам. — Вече е на четвъртия гимлет и леко заваля думите.
„О, приятел, по-скоро ще си ръгна железен прът в задника, отколкото да се кача в една кола с тебе“ — казва си Хенри и отвръща вежливо:
— Всъщност мога. — На Ник Ейвъри — барманът — днес му провървя: първо дебелакът му бутна пет долара, за да смени телевизионния канал, после, докато той беше в тоалетната — тъкмо да се освободи малко място, слепият му връчи още пет долара, за да му извика таксито на Скитър.
— Ъ-ъ?
— Казах, че ще се справя и сам. Барман?
— Отвън е, сър. Пристигна преди две минути.
Пениман се завърта и високото столче страдалчески изпъшква под тежестта му. Хенри не вижда как дебелакът се намръщва, като забелязва таксито пред хотела, но усеща гнева му.
— Слушай, Хенри — започва Пениман. — Ти май не си наясно с картинката. В небосвода на спортната радиожурналистика греят няколко звезди — греят, та се късат, Бога ми… Колоси като Божествената спортна мацка и Тони Корнхайзър от воле взимат шестцифрени хонорари, и то само от ефирно време — ти има много хляб да изядеш, за да станеш като тях. Тази врата още е заключена за теб. А ключарят, за твое сведение, съм аз. Следователно щом искам да пием още по едно, значи…
— Барман — тихо подвиква Хенри, после клати глава. — Не, не върви да те наричам просто „барман“; разбирам да бях Хъмфри Богарт, но не съм. Как се казваш?
— Ник Ейвъри, сър. — Машинално произнася думата „сър“, но истината е, че никога не би нарекъл така другия — не, за нищо на света. И двамата му дадоха по пет долара бакшиш, но този с тъмните очила е истински джентълмен. Не защото е сляп — това няма нищо общо — просто си е джентълмен.
— Ник, кой друг седи на бара?
Ейвъри се оглежда. Двама мъже пият бира в едно сепаре в дъното. Нощният пазач говори по телефона в коридора. На самия бар седят само тези двамата: единият строен, изискан и сляп, другият — тлъст и потен, на път да се вбеси.
— Никой друг, сър.
— Няма ли една… дама? — Едва не каза „чучулига“. „Няма ли една чучулига?“
— Не.
— Виж какво — подхваща Пениман и Хенри отбелязва, че никога не е чувал глас, който толкова да не прилича на гласа на Литъл Ричард. Този тип е по-бял от кита Моби Дик… вероятно и също толкова грамаден. — Разговорът едва сега започва. — Което излиза като: „Рааз’ворът е’ва саа запошва“. — Освен ако — „Ошвен’ко“ — не се опитваш да ми кажеш, че предложението не те интересува. — „Което пък е изключено — долавя в гласа му добре школуваният слух на Хенри Лейдън. — Приказвам ти за машина за пари в собствената ти дневна, драги, лично твой, собствен и персонален банкомат, тоест, пълен абсурд е да откажеш подобна оферта.“