— Ник, не усещаш ли някакъв парфюм? Нещо много леко и старомодно? Примерно „Май Син“87?
Усеща на рамото си разплута длан, напомняща на грейка.
— Грях ти на душата, братле, ако ми откажеш да пием още по едно. И слепец ще види, че…
— Аз викам да си махнеш ръката — прекъсва го Ейвъри и може би Пениман не е чак такова перде, защото дланта му моментално се отдръпва от рамото на слепеца.
В следващия миг Хенри усеща допира на друга длан, само че малко по-високо. Тя с ледени пръсти погалва тила му и изчезва. Той вдишва дълбоко. Уханието на парфюма идва от ръката. Човек обикновено усеща една миризма известно време, след което рецепторите, с които я възприема, временно се притъпяват. Но не и този път. Не и тази миризма.
— Значи не усещаш парфюм? — едва ли не умоляващо се обръща към бармана. Да речем, че докосването на парфюмираната женска ръка е било халюцинация. Но обонянието му никога не го лъже.
Поне не го е лъгало до този момент.
— Съжалявам. Мирише на бира… на фъстъци… на джин… усещам и одеколона на този човек…
Хенри кимва. Грациозно се смъква от високото столче, светлината на лампите над бара се отразява от тъмните стъкла на очилата му.
— Слушай, братле, ти май все пак искаш още едно — подмята Пениман, несъмнено въобразявайки си, че тонът му изразява вежлива заплаха. — Още по едно, колкото да отпразнуваме, после те качвам на автомобила и те карам право у вас.
Хенри долавя парфюма на жена си. Сигурен е. Може би почувства на тила си и допира на ръката й. Ненадейно осъзнава, че мисли за младока Морис Розен — Морис, който искаше Хенри да изслуша „Къде отиде нашата любов“ в изпълнение на „Дъртиспърм“. И, разбира се, да я пусне по радиото от името на Уисконсинския плъх. Морис Розен, в чието кутре с изгризан нокът се крие повече почтеност отколкото в телесата на този клоун.
Хваща ръката на Пениман. Усмихва се на невидимото му лице и чувства как мускулите на другия се отпускат под пръстите му. Онзи решава, че ще стане неговото. За кой ли път.
— Ти вземи и моето питие — любезно го съветва Хенри, — прибави го към своето, след което си го заври в тлъстия, пъпчасал задник. Ако ти дотрябва запушалка, хм, използвай предложението, което се опитваш да ми пробуташ.
Обръща се и бързо тръгва към вратата с обичайната си безупречна прецизност, но за всеки случай протяга ръка. Ник Ейвъри изръкоплясква спонтанно, но Хенри почти не му обръща внимание, а Пениман вече е напълно заличен от съзнанието му. Вниманието му е изцяло съсредоточено върху парфюма „Май Син“. Ароматът сякаш се разсейва в следобедната жега… но не беше ли сластна въздишка онова, което изшумоля в ухото му? Така въздишаше понякога на заспиване съпругата му, след като се любеха. Неговата Роуда! Неговата Чучулига!
Застава на бордюра под платнения навес и се провиква: — Хей, такси!
— Тук съм, бе, братле… ти какво, да не си сляп?
— Като кърт — потвърждава Хенри и се запътва по посока на гласа. Ще се прибере у дома, ще си отпочине, ще изпие чаша чай и най-сетне ще прослуша проклетия запис от 911. Може би настоящият му пристъп на безпокойство се дължи именно на неизпълнената задача — разтреперва се само при мисълта, че ще бъде сам в мрака и ще слуша гласа на канибал-детеубиец. Да, сигурно това е причината, понеже от своята Чучулига няма защо да се страхува. Ако тя наистина започне да го навестява, несъмнено ще го прави с обич.
Нали така?
„Да“ — отвръща си мислено и се настанява на задната седалка в задушното купе.
— За къде си, братле?
— Карай към Норуей Вали Роуд. Бяла къща със сини первази, намира се малко встрани от пътя. Ще я видиш почти веднага, щом прекосиш моста.
Хенри се обляга назад и извръща тревожното си лице към сваленото стъкло. Днес Френч Ландинг му се струва толкова необичаен… някак си напрегнат. Като предмет, който бавно се е плъзгал към ръба на масата и вече е на косъм да падне на пода и да се разбие на парчета.
Да речем, че се е върнала. Просто да предположим. Ако е дошла с любов, защо парфюмът и толкова ме тревожи? И едва ли не ме отвращава? И защо докосването („въображаетото докосване“ — бърза да се поправи) беше толкова неприятно?
Защо бе толкова вледеняващо?
След ослепителното слънце навън дневната в къщата на Клюна се струва на Джак толкова тъмна, че отначало не различава нищо. Когато очите му попривикват със сумрака, разбира каква е причината: и двата прозореца на дневната са закрити с одеяла — както изглежда, сгънати на две — а вратата към другата стая на същия етаж, най-вероятно кухня, е затворена.