— Светлината не му понася — пояснява Клюна. Говори тихо, за да не достига гласът му до канапето в отсрещния край на дневната, на което лежи някой. Друг е коленичил отстрани.
— Кучето може да е бясно — подхвърля Джак. Но не вярва това да е причината.
Клюна енергично клати глава:
— Не е фобия. Доктора смята, че реакцията е физиологична. При пряк контакт със светлината кожата започва да се разлага. Да си чувал за такова чудо?
— Не. — Но и с воня като тази не се е сблъсквал. В стаята бръмчат не един, а два настолни вентилатора и той усеща насрещните течения, ала смрадта е толкова лепкава, че въздухът въобще не помръдва. Вони на развалено месо — на гангренясала разкъсана плът — но тази миризма му е позната. Повече го дразни другата, в която се смесват дъх на кръв, погребални венци и фекалии. Повдига му се и неволно се задавя, а Клюна го поглежда едновременно съчувствено и нетърпеливо:
— Гадно е, знам. Няма страшно, то е като вонята от клетката на маймуните в зоопарка — след малко се свиква.
Летящата врата към съседната стая се отваря и в дневната влиза стройна, дребна жена с руса коса до раменете. Носи легенче. Светлината попада върху канапето и Мишока надава писък. Гласът му е ужасяващо задавен, сякаш белите му дробове са започнали да се втечняват. Над челото му се извива струйка дим или може би пара.
— Дръж се, Мишок! — окуражава го коленичилият на пода. Изглежда, е Доктора. Преди вратата на кухнята да се затръшне, Джак успява да разчете надписа върху протритата черна чанта. Някъде в Америка може би живее друг лекар, върху чиято чанта се мъдри лепенка с надпис „ЗАКОНИТЕ НА СТЕПНИЯ ВЪЛК“, но надали в Уисконсин има втори.
Жената коленичи на пода до него; Доктора изважда от легенчето кърпата, изцежда я и я поставя на челото на болния. Той простенва немощно и целият се разтреперва. По лицето му се стичат реки от пот и се събират в брадата му, която е някак проскубана, сякаш е крастав.
Джак пристъпва напред, повтаряйки си, че ще свикне с миризмата, неминуемо ще свикне. Което може би дори е вярно. Във всеки случай нямаше да е зле да му се намира малко камфорова мас, каквато държи в жабката на колата си почти всеки криминален детектив от ЛАДП.
Забелязва аудиосистема (разнебитена) и тонколони (огромни) в ъглите на стаята, но не и телевизор. Край всички стени без врати и прозорци са наредени дървени палета, натъпкани с книги, които още повече смаляват помещението, придавайки му вид на крипта. Джак има известно предразположение към клаустрофобия, поради което още повече му призлява. Повечето книги са в областта на религията и Философията — Декарт, К. С. Луис, Бхагавад-Гита, „Постулати на битието“ на Стивън Ейвъри — но има и много художествена литература, както и заглавия, свързани с пивоварството, а върху едната тонколона се мъдри биографичната книга на Албърт Голдман за живота на Елвис Пресли, която е съвършен образец на булевардна литература. На другата колона е поставен портрет на момиченце с пленителна усмивка, лунички и водопади черве-никаворуса коса. Като вижда образа на детето, начертало „дамата“ пред входа, го жегват болка и гняв. Да, може и да са замесени причини и създания от други светове, но наоколо дебне ненормален стар изверг, който трябва да бъде спрян. Няма да е зле от време на време да си го напомня.
Мецана прави място на Джак пред канапето, като се отмества грациозно, въпреки неудобната си поза — коленичила на пода, продължава да стиска легенчето. Във водата плуват две кърпи и шепа топящи се ледени кубчета. При вида им на Джак буквално му прималява от жажда. Грабва едно, пъхва го в устата си и насочва цялото си внимание към Мишока.
Карираното одеяло му стига чак до брадичката. Челото и скулите му, които не са покрити от разлагащата се брада — са пепелносиви. Очите му са затворени. Разтеглените му устни разкриват изумително бели зъби.
— Да не е… — прошепва Джак, в този момент Мишока отваря очи. Сойер мигновено забравя какво е възнамерявал да каже. Бялото около лешниковокафявите ириси на болния е станало Аленочервено, но най-страшното е, че цветът непрекъснато придобива различен оттенък. Все едно Мишока се е втренчил в ужасяващ радиоактивен залез. От ъгълчетата на очите му се стича някаква черна гадост.
— „Книгата на Философската трансформация“ разглежда най-съвременните проблеми в диалектика — казва той с мелодичен, ясен глас, — същите въпроси третира и Макиавели.