— Дърта досадница — изсумтява Хенри, но се усмихва, като отваря бирата. Застава до телефона и избира номера на Джак.
Мобилният телефон на задната седалка на дожда, паркиран пред дома на Нейлхаус Роу №1, иззвънява. Този път няма кой да се подразни от тихото, но пронизително писукане.
— Телефонът на абоната не отговаря. Моля, опитайте по-късно.
Хенри затваря, връща се при таблото и натиска друг бутон. Гласовете, които съобщават часа и температурата, са все негови превъплъщения, но са програмирани да се сменят произволно, тъй че Хенри никога не знае на кого ще попадне. В случая Уисконсинския плъх се разкрещява истерично в притихналия хлад на къщата, която никога не му се е струвала толкова отдалечена от града:
— Часът е шестнайсет и двайсет и две! Температурата навън е двайсет и осем градуса! Вътре е двайсет и един градуса! Мамка му, какво ти пука! На кого въобще му пука? Яжте, пийте и се веселете, всичкотоо-о…
— … отива на едно място. Точно така. — Хенри натиска бутона повторно и запушва устата на Плъха миг преди онзи отново да нададе истеричния си крясък, който се е превърнал в негова запазена марка. Кога стана никое време? За Бога, та нали току-що беше пладне? Току-що беше на двайсет и преливаше от смелост, която едва ли не бликаше от ушите му! Какво… Въздишката прошумолява отново и накъсва този ред самоиронизиращи мисли. Наистина ли беше въздишка? По-скоро компресорът на климатика тъкмо се е изключил. Ако не друго, поне може да се успокоява с тази мисъл. Стига да иска.
— Има ли някой тук? — Ужасява се от треперливия си глас, който повече подхожда на немощен, парализиран старец. — Има ли някой в къщата?
В продължение на една ужасяваща секунда го дострашава, че ще чуе нечий глас. Никой не отговаря — естествено, че никой няма да отговори — и той на три глътки изпива половината бира. Решава да се върне в дневната и да почете. Може пък Джак да му се обади. Може пък да се постегне, като си влее малко свеж алкохол в кръвта.
„А може и след пет минути да настъпи краят на света. Тъкмо няма да се наложи да се разправяш с ония проклети касети в студиото. Проклетите касети на пулта са като бомби със закъснител.“
Хенри протяга ръка и бавно се насочва към дневната, като си повтаря, че не се страхува, въобще не се страхува, че може да докосне лицето на мъртвата си съпруга.
Джак Сойер е видял какво ли не, бил е в светове, където няма коли под наем от „Ейвис“ и водата има вкус на вино, но никога не е зървал такова чудо като крака на Мишока Бауман. Гледката сякаш е кадър от апокалиптичен Филм на ужасите. Когато все пак отчасти си възвръща самообладанието, първата му мисъл е да се скара на Доктора, че е свалил панталона на болния. Преследва го натрапчивата мисъл за наденички в тиган, които благодарение на кожичката запазват целостта си Дори когато се пържат. Подобно сравнение безспорно е глупаво, primo stupido, но в напрегната ситуация човешкото съзнание прави най-невероятни подскоци.
Пострадалият крайник все още има формата на крак, но тъканта се е отделила от костта. Кожата почти се е стопила, превръщайки се в лигава течност, наподобяваща смес от мляко и мас от пържен бекон. Мускулната тъкан под жалките останки от кожа също е подложена на катастрофална метаморфоза. Плътта и костите се превръщат в течност, която неумолимо унищожава канапето. Към непоносимата воня на гнилоч се примесва миризмата на изгорял плат.
От кашата, запазила очертанията на човешки крак, стърчи учудващо запазено стъпало. „Стига да исках, спокойно можех да го откъсна… като лозов ластар.“ Това вече му идва в повече — дори гледката на жестоко обезобразения крак не го разстрои толкова. Безпомощно свежда глава и се дави, като отчаяно се мъчи да не повърне.
Спасява го Клюна, който докосва рамото му, опитвайки се да му вдъхне кураж. Въпреки слънчевия загар главатарят на „Гърмящата петорка“ е блед като платно. Прилича на рокер, възкръснал от гроба, досущ като в градска легенда.
— Виждаш ли? — пита Доктора, а Джак чува гласа му сякаш отдалеч. — Това не ти е шарка, драги, макар че в началния стадий малко приличаше на варицела. Червените петна вече са избили по левия му крак… по корема… по тестисите. Като го докарахме, и самата рана изглеждаше така — мястото беше леко зачервено, леко подуто. Тогава си казах: „Глупости, нищо и никакво възпаленийце, имам достатъчно зитрокмакс да му видя сметката до залез слънце.“ Но нали виждаш каква беше ползата от зитромакса. Ясно ти е каква е ползата от каквото и да било. Тая гадост прояжда канапето, но подозирам, че като свърши с него, ще се нахвърли върху пода. Гладна е тя. Струваше ли си, Холивуд? Сигурно само двамата с Мишока знаете отговора на този въпрос.