Клюна измъква от вътрешния джоб на елека си изгризано моливче. Приятелят му го взима и прави покъртителен опит да се усмихне. Черната слуз, която се стича от ъгълчетата на очите му, полепва по страните му като мухлясало желе. Вече започва да избива и в порите на челото му, напомняйки релефните точки в браиловите книги на Хенри. Така се е съсредоточил, че прехапва долната си устна и крехката тъкан моментално се раздира. В брадата му прокапва кръв. Джак подозира, че миризмата на гнилоч не се е разсеяла, но Клюна се оказа прав: свиква се.
Мишока обръща корицата от книгата напряко и драсва няколко завъртулки, сетне прошепва на Джак:
— Това е Мисисипи, нали така?
— Да. — Като се навежда към него, отново долавя миризмата. Отблизо дори не е миризма, а истинска миазма, която се опитва да пропълзи в гърлото му. Но Джак не помръдва. Съзнава какво коства всичко това на Мишока. Най-малкото, което може да направи, е да играе ролята си докрай.
— Тук е центърът — „Нелсън“, таверната на Лъки, „Ейджин-корт Тиатър“, пивницата… тук Чейс Стрийт се преименува… телевизионната кула…„Голтсис“… Боже Господи…
Мишока започва неистово да се мята. Раните по лицето и горната част на тялото му се отварят, руква кръв. Той вие от болка. Притиска свободната си ръка към лицето си, но напразно.
В този миг в съзнанието на Джак заговаря глас — непоколебим, безапелационен глас, който помни от времето на някогашните си странствания. Подозира, че това е гласът на Талисмана или онова, което е останало от него в съзнанието и душата му.
„То не иска той да говори, опитва се да го убие, преди да е проговорил, намира се в черното вещество, може би дори е самото вещество, трябва да го махнеш…“
Има неща, които човек е в състояние да направи само без намесата на съзнанието, подтикващо към благоразумие и самосъхранение; когато ти предстои нещо много неприятно, често пъти най-добрият съветник е инстинктът. Джак машинално посяга, сграбчва черната слуз, която се стича от очите на Мишока, и я дръпва. Отначало субстанцията само се разтяга, сякаш е от каучук. Същевременно се гърчи и извива в пръстите му, опитвайки се да го ощипе или ухапе. После се отлепва от лицето на нещастника, издавайки звук като от дръпната струна на китара. Джак изкрещява и захвърля на пода конвулсивно гърчещата се чернилка.
Чудовищното образувание пропълзява към канапето, за да се скрие под него — той го забелязва, докато бърше ръце от ризата си, разтреперан от погнуса. Доктора стоварва чантата си върху гадината, Клюна я размазва с тока на тежкия си рокерски ботуш. Тя изцвърчава.
— Каква е тая отврат, мамка му?! — ругае Доктора. Обичайно дрезгавият му глас се извисява почти до фалцет. — Каква е…
— Не е от този свят — пояснява Джак, — но това няма значение. Погледнете го! Вижте Мишока!
Стъкленочервеният блясък в очите на Мишока е помръкнал — в този миг болният изглежда почти нормално. Във всеки случай вижда околните, а болката като че ли е понамаляла.
— Благодаря — въздъхва. — Де да можеше да го махнеш цялото, но то, дявол го взел, вече се връща. Моля за внимание.
— Слушам те.
— Добре правиш. Защото само си въобразяваш, че знаеш. Струва ти се, че ще откриеш мястото без помощта на двамата ми приятели, и може би си прав; няма обаче да се учудя, ако не успееш, защото само си въобразяваш, че знаеш много… ох, мамка му! — Изпод одеялото долита отвратително пукване, сякаш нещо поддава. Мишока се облива в пот, която се смесва с черната отрова, избиваща от порите му, навлажнява брадата му и й придава мръсносив цвят. Извръща очи към Джак — алените отблясъци отново ги прибулват.
— Ама че гадост! — прошепва, задъхвайки се. — И през ум не ми е минавало, че ще си ида по такъв начин. Та виж какво, Холивуд… — Той начертава малък правоъгълник на импровизираната карта: — Това е…
— Закусвалнята на Ед, където намерихме Ърма. Зная.
— Точно така — прошепва Мишока. — Добре. Виж сега… от другата страна… откъм Шубърт и Гейл… като вървиш на запад…
Начертава линия, която се отклонява на север от магистрала №35. От двете страни добавя няколко кръгчета, с които сигурно обозначава дървета. Напреко на линията изписва думите „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
— Ами да — въздъхва Док. — Точно там беше, няма грешка. Мишока не му обръща внимание. Гаснещият му поглед е прикован в Джак.
— Слушай ме, ченге! Слушаш ли внимателно?
— Да.
— Дано.
Както винаги работата увлича Хенри, поглъща го, пренася го в друг свят. Скуката и тъгата никога не са били достоен противник на отколешното му увлечение по звуците от света на зрящите. Очевидно и страхът не може да му устои. Най-трудната част не е самото прослушване на касетите, а да събере кураж да пъхне първата в големия дек марка „Тик“. В този миг на колебание е сигурен, че усеща парфюма на жена си дори тук, в звукоизолираното студио с Филтриран въздух. В този миг на колебание знае с положителност, че не е сам, че някой (или нещо) стои точно пред вратата и го наблюдава през остъклената й горна половина. Което е самата истина. Ние, надарените със зрение, виждаме онова, което Хенри не може. Искаме да го предупредим каквото чака отвън, да му извикаме да заключи вратата на студиото, да я заключи на мига, но ни е отредена ролята на пасивни наблюдатели.