— Ехо? Има ли някой там?
Създанието в дневната го съзерцава така, сякаш наднича в аквариум с една-единствена екзотична риба, но не издава и звук. Последните лъчи на слънцето озаряват къщата от другата страна и в дневната вече е доста тъмно, ала Хенри както обикновено е забравил да включи осветлението, което е напълно разбираемо. Смешните пантофипчели на Елмър Джесперсън (не че при създалите се обстоятелства ни е до смях) са почти най-светлото петно в помещението.
— Ехо? Има ли някой там?
Призрачното същество зад стъклото се хили. В едната си ръка стиска градинарската ножица, която е взело от гаража.
— Последен шанс — провиква се домакинът и след като отново не получава отговор, се превъплъщава в Уисконсинския плъх — закрещява в интеркома, за да стресне натрапника и да го накара да се издаде:
— Я се покажи бе, сладур, покажи се бе, катил, кажи здрасти на плъхчо!
Онзи отскача ужасено — като змия, която се отдръпва, заблудена от измамното движение на жертвата си — но не издава и звук. Сред зъбите, разкрити от ухилената гримаса, щръква старчески език, съсухрен като ощавена кожа, който се гърчи и плези презрително. Чудовището е докопало парфюма, който госпожа Мортън сърце не й даваше да изхвърли от малкия будоар до спалнята, и сега буквално вони на „Май Син“.
Хенри решава, че въображението пак му погажда номера — о, каква грешка, както би казал Морис Розен, ако беше тук — и натиска бутона за възпроизвеждане.
Записът започва с прокашляне, после Арнолд Храбоуски се представя. Рибаря не го чака да довърши и го прекъсва: „Здрасти бе, нещастник.“
Хенри превърта касетата и отново прослушва репликата: „Здрасти бе, нещастник.“ Да, чувал е този глас. Сигурен е. Но къде? Отговорът ще дойде сам — рано или късно отговорите на подобни въпроси винаги изплуват — но половината от удоволствието се състои в самото търсене. Той слуша като омагьосан. Пръстите му танцуват по бутоните на аудиосистемата като ръцете на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“. Неусетно се освобождава от чувството, че го наблюдават, макар че силуетът зад стъклото — онова създание с пухкавите раирани пантофи и градинарската ножица в ръка — въобще не помръдва от мястото си. Усмивката му помръква. Старческото му лице се сгърчва в кисела гримаса. Погледът му издава объркване и може би наченки на страх. На старото чудовище никак не му е приятно, че сляпата риба в аквариума е пленила гласа му. Това, разбира се, няма никакво значение, сигурно дори е част от майтапа, но ако е така, значи се забавлява само Муншун. А уж щяха да се веселят заедно… нали така?
„Имате ли нужда от спешна помощ? Не аз, вие имате.“
— Не аз, вие имате — повтаря Хенри. Имитацията е толкова добра, че поражда доста странно усещане, — Какво ще кажеш за малко кисело зеле в салатата, майне фройнде?
Вашият най-страшен кошмар.
Абала.
Аз съм Рибаря.
Хенри се превръща в слух. Известно време оставя лентата да се върти, после четири пъти се връща на една и съща фраза: „Духай ми оная работа, маймуна такава… духай ми оная работа, маймуна такава… маймуна такава… маймуна…“
Не, не казва точно „маймуна“, а някак си го сдъвква. „МЪЙ-муна“.
— Къде си сега не знам, но със сигурност си израснал в Чикаго — мърмори Хенри. — В Саут Сайд. И…
Страните му пламват. В съзнанието му ненадейно изплува спомен за топлина, облъхваща лицето му. И защо така, драги приятели и съседи? Защо така, о, велики мъдреци? Какво се кривиш като маймуна?
Кривиш се като маймуна.
Маймуна…
— Маймуна — повтаря Хенри и заразтрива слепоочията си с връхчетата на пръстите си. — Кривиш се като маймуна. Кривиш се като мъймуна. Чии са тези думи?
Пуска записа от 911: „Духай ми оная работа, маймуна такава.“
Извиква гласа от спомена: „Какво се кривиш като маимуна!“
Облъхва го топлина.
Жега? Светлина?
И двете?