— Д’ямба. Сега ти го кажи, Холивуд.
— Д’ямба — повтаря Джак; в същия миг от импровизираната библиотека до канапето се измъква цяла редица дебели книги с меки корици. Те увисват в сгъстяващия се здрач… задържат се… сетне с гръм и трясък се стоварват на пода. Мецана изписква тихо.
— Не я забравяй — казва Мишока. — Ще ти потрябва.
— Как? Как ще ми потрябва?
Мишока уморено клати глава:
— Не… зная.
Клюна се пресяга през рамото на Джак и дръпва листчето с драсканиците, играещи ролята на карта.
— Ще се срещнем утре сутрин в бар „Санд“ — казва на Джак — Гледай да си там най-късно в единайсет и половина, за да атакуваме проклетата къща точно по обяд. Междувременно ще задържа това. Малка предохранителна мярка, че ще послушаш Мишока.
— Добре. — Джак не се нуждае от карта, за да издири черната къща на приятелчето Бърнсайд, но Мишока най-вероятно е прав: май не е много разумно да посещава подобно място след залез слънце. Ужасява се от мисълта да остави Тай Маршал в изпепелените земи, дори изпитва мъчително чувство за вина, но не бива да се забравя, че на карта е заложено много повече от живота на едно изгубено момченце.
— Клюн, сигурен ли си, че искаш да се върнеш там?
— Как не! — възкликва Клюна. — Но нещо уби дъщеря ми — моята дъщеря! — и това нещо е дошло от там! И не ми казвай, че греша!
Джак мълчи. Разбира се, че Сейнт Пиер не греши. Разбира се, Джак иска двамата рокери да са с него, като свърне в просеката към Блак Хаус. Естествено, ако им стиска да го придружат.
„Д’ямба — повтаря мислено. — Д’ямба. Не забравяй.“
Отново поглежда към канапето:
— Мишок, ти…
— Не — прекъсва го Доктора. — Май няма да му трябва дрога.
— А? — недоумяващо го зяпва Джак. Чувства се оглупял. Оглупял и съсипан.
— Само часовникът му тиктака — пояснява Доктора и запява. След миг Клюна също затананиква, после и Мецана. Джак се отдръпва от канапето, а в главата му се върти една мисъл, необичайно сходна с онази, която безпокоеше Хенри: „Кога стана никое време? Как, по дяволите, стана така?“
— Няма бира в небесата… затуй я пием на земята… а когато хвърлим петалата…
Нашият стар приятел Джак излиза на пръсти от стаята. На отсрещната стена виси светещ рекламен часовник на светло пиво „Кингсланд“. Нашият едновремешен приятел — който вече не изглежда прекалено млад за възрастта си и съвсем не прилича на късметлия — недоверчиво се взира в циферблата, сетне сравнява показанията му със собствения си часовник. Наближава осем. Стоял е тук часове наред.
Вече се мръква, а някъде в градчето се крие Рибаря. Да не говорим за другоземните му приятели.
„Д’ямба“ — мислено повтаря Джак и натиска бравата. Като излиза на верандата и захлопва вратата след себе си, спонтанно се провиква в полумрака на гаснещия ден:
— Спийди, ще ми се да ти извия врата!
Глава 24
Д’ЯМБА Е МОГЪЩО заклинание — могъщи нишки оформят мрежа, която обхваща безкрая. Когато Джак Сойер изскубва живата отрова от очите на Мишока, за пръв път д’ямба проблесва в съзнанието на умиращия и за миг той проумява тайната на битието; част от сияйната й сила се разлива по нишките на мрежата и скоро достига до Хенри Лейдън. Пътьом д’ямба докосва Танси Френо, седяща до витрината на бар „Санд“, която изведнъж вижда как в отсрещния край на паркинга сред фонтан ослепителна светлина се появява иронично усмихната млада красавица — миг преди образът да помръкне, Танси осъзнава, че е зърнала своята пораснала Ърма; д’ямба докосва и Дейл Гилбъртсън, който, докато шофира към дома си след работа, внезапно изпитва неудържимо желание да бъде заедно с Джак Сойер — чувството е толкова силно, та чак сърцето му се свива; той се зарича двамата с Джак да преследват Рибаря докрай, независимо от трудностите; д’ямба се спуска като мълния по една от трептящите нишки към Джуди Маршал, открехва пред очите й прозорец към Там някъде, където Тай спи в стоманеносива килия в очакване да бъде спасен; д’ямба достига и Чарлс Бърнсайд, но докосва истинския Рибар — Муншун, известен някога като Мънди Ман — тъкмо в мига, когато Бърни потропва на остъклената врата на студиото. Муншун усеща как в гърдите му като предупреждение прониква студен полъх и буквално се смразява от ярост и омраза при това нагло вмешателство; Чарлс Бърнсайд, който не знае нищичко за д’ямба и следователно не може да я мрази, прихваща настроението на господаря си и си припомня отдавнашна случка в Чикаго, когато едно момче, дето уж беше мъртво, изпълзя от брезентовия чувал на задната седалка на колата, която се просмука с разобличаваща кръв. Дяволски разобличаваща кръв, субстанция, която продължаваше да му се надсмива дълго след като беше заличил видимите следи. Но Хенри Лейдън, с когото започна тази верига от събития, е осенен не от висша благодат или ярост, а от прозрение.