Осъзнава, че появите на Роуда са плод единствено и само на самотата. По стълбите го следваше не друго, а болезнената потребност от присъствието на жена му. А създанието зад вратата е ужасяващият старец от Макстънс, който възнамерява да стори с него същото, което е направил на трите дечица. Кой друг ще чука на остъклената врата в този час? Не Дейл, не Джак, положително не и Елвина Мортън. Всеки от тях би позвънил и изчакал на входната врата.
Няколко секунди са му достатъчни да прецени шансовете си и мислено да нахвърли план за действие. Смята, че е и по-бърз, и за по-силен от Рибаря, който, ако се съди по гласа, е осемдесет и пет — деветдесетгодишен, освен това не знае, че евентуалната му жертва го е разпознала. За да се възползва от предимството си, Хенри трябва да изглежда озадачен, но дружелюбно настроен, сякаш е любопитен да разбере кой е посетителят. А отвори ли онзи вратата на студиото, която за беда е отключена, ще трябва да се действа бързо и решително.
„Способни ли сме на подобно нещо? — пита се и сам си отговаря: — Нямаме избор.“
Лампите светят ли? Не, разбира се — тъй като не очакваше посетители, не си направи труда да изпълнява безсмисления ритуал по включването им. В такъв случай възниква въпросът, дали навън е паднал мрак. Вероятно още не се е мръкнало съвсем — ако събитията се разиграваха след час, щеше незабелязано да прекоси къщата и да се измъкне през задната врата. Сега обаче в най-добрия случай шансовете му са петдесет на петдесет; все пак слънцето вече залязва и всяка секунда забавяне означава една отсянка мрак повече в дневната и кухнята.
Може би са изминали около две секунди, откакто посетителят, притаен зад вратата, потропа на остъклената й горна част, а Хенри, които демонстрира съвършено хладнокръвие, сякаш не е чул и звук, знае, че не може да отлага. Преструвайки се на потънал в размисъл, хваща тежката статуетка, връчена преди няколко години задочно на Джордж Ратбън за забележителни постижения в областта на електронните медии, а с другата си ръка придърпва от плитък поднос автоматичния нож, оставен от един почитател в университетското радио за Уисконсинския плъх в знак на уважение. Използва ножа да разрязва целофановите опаковки на компактдисковете, а неотдавна, чудейки се къде да си дене ръцете, се научи да го точи. С прибрано острие ножът напомня на плоска, малко необичайна писалка. С две оръжия шансовете му се удвояват, смята Хенри, особено ако за едното от тях противникът си въобразява, че е напълно безопасно.
Вече изминаха четири секунди от потропването на стъклото — време, през което и Бърни, и Муншун все повече се изнервят. Муншун се гърчи от погнуса при мисълта, че д ’ямба някак омърси тази иначе прекрасна сцена. Появата на д’ямба означава само едно — че някой, свързан с Хенри, е успял да се доближи до Блак Хаус достатъчно, та да опита отровите на свирепия й пазач. Което на свой ред означава, че омразният Джак Сойер неминуемо е узнал за съществуването на черния дом и възнамерява да го щурмува. Време е да унищожи слепеца и да се прибира.
Тези размишления остават скрити за Бърни, който усеща у господаря си само наченки на ненавист, в която се примесва още някакво чувство, поразително напомнящо на страх. Чарлс Бърнсайд е бесен на Хенри, задето си е присвоил гласа му — знае, че това представлява заплаха; по-силен от инстинкта му за самосъхранение обаче се оказва копнежът по простото, но несравнимо удоволствие от кръвопролитието. След като разфасова Хенри, той иска да вземе още една жертва, преди да се върне в Блак Хаус и да се пренесе в земята, която нарича „Шеол“.
Едрите му, деформирани от ревматизма кокалчета повторно потропват на стъклото.
Хенри извръща глава към вратата, безупречно имитирайки леко учудване:
— Знаех си, че има някой. Кой е там? … Хайде, говори. — Бутва някакво лостче и включва микрофона. — И да казваш нещо, не те чувам. Само момент да приключа тук и идвам. — Отново обръща глава и се привежда над писалището. С лявата си ръка уж най-небрежно докосва престижната статуетка, другата му ръка въобще не се вижда. Дава си вид на човек, потънал в дълбок размисъл. В действителност никога не се е вслушвал толкова напрегнато.
Валчестата дръжка невероятно бавно се завърта по посока на часовниковата стрелка. Вратата се открехва на сантиметър, два, три. В студиото нахлува сладникавото цветно ухание на „Май Син“ и полепва като химически Филм по микрофона, металните кутии за магнетофонни ролки, по индикаторите на апаратурата и по врата на приведения Хенри, сякаш молещ да бъде посечен. Съдейки по шумоленето на стъпките по килима посетителят е обут с пухкави пантофи. Хенри по-здраво стисва оръжията си в очакване на онзи конкретен звук, който ще му послужи като сигнал за действие. Вслушва се в поредната почти безшумна стъпка, последвана от още една, и разбира, че Рибаря стои зад гърба му. И той държи някакво оръжие, от което лъха миризма на трева, окосена от моравите пред къщите, и на машинно масло и прорязва аромата на парфюма. Хенри не се досеща що за оръжие е това, но по движението му във въздуха преценява, че е по-тежко от нож. Това и слепец ще го види. Следващата стъпка — о, колко е тиха! — е малко тромава, което подсказва, че старецът стиска оръжието с две ръце.