Към оформилия се в съзнанието му образ — представя си как противникът зад него се готви за удар — Хенри прибавя вдигнати ръце. Те стискат инструмент, подобен на градинарска ножица. Хенри също е въоръжен — най-ефикасното му оръжие е изненадата, но за да се възползва от нея успешно, трябва да избере подходящия момент. И то безпогрешно, ако иска да избегне бърза и кървава смърт. Навежда се още по-ниско и зачаква сигнала. Изненадан е от собственото си спокойствие.
Нападател, който стои зад седналата си жертва и стиска градинарска или друга тежка ножица, не бърза да замахне, а преди да нанесе удара, си дава време да извие гръб назад и да протегне ръце колкото се може по-високо, за да осигури максимална сила на удара. Докато извършва това движение, я дрехите му ще прошумолят, я коланът му ще проскърца. Нападателят ще поеме дъх. Всеки нормален човек ще пропусне да забележи повечето, ако не и почти всички подобни издайнически знаци, но изостреният слух на Хенри несъмнено ще ги долови.
Онзи най-сетне се раздвижва. Дрехите му прошумоляват, нахлуването на въздух в носната кухина се съпровожда с тихо съскане. Хенри мигновено тласва стола назад, като същевременно се извърта и замахва със статуетката. Планът проработва! Ръцете му изтръпват от силата на удара, чува изръмжаване, изразяващо изненада и болка. Миризмата на „Май Син“ го блъсва в носа.
Столът удря коленете му. Той натиска бутончето на ножа, освобождаващо дългото острие, и замахва право напред. Стоманата потъва в плът. На сантиметри от него проехтява яростен рев. Повторно замахва със статуетката, рязко изважда ножа и отново го забива. Две кльощави ръце се впиват в гърлото и раменете му, изпълвайки го с отвращение; лъхва го вонящ дъх.
Разбира, че е ранен, усеща в лявата плешка пареща болка, която в дълбочина постепенно се притъпява. „Проклетата ножица за плета“ — изпъшква мислено и отново замахва с ножа. Този път острието раздира само въздуха. Мазолеста длан го сграбчва за лакътя, друга се вкопчва в рамото му. Убиецът рязко го дръпва и за да запази равновесие, Хенри се подпира с коляно на стола. Дълъг нос се забива в лицето му и блъсва тъмните очила от носа му. После се случва нещо, което го изпълва с погнуса: два реда зъби, остри като като счупени мидени черупки, се впиват в лявата му страна, врязвайки се в кожата като трион. Лицето му се облива с кръв. Онзи стисва зъби и откъсва овално парче от кожата му; белият писък на неописуема болка, неизмеримо по-силна от болката в гърба, се удавя в плисъка на собствената му кръв, която облива лицето на чудовищния старец. Страхът и погнусата, както и солидната доза адреналин му дават достатъчно сили да замахне с ножа, изплъзвайки се от хватката на нападателя. Острието попада върху движеща се част от тялото на Рибаря — вероятно ръката му.
Хенри не успява да изпита каквото и да било удовлетворение, тъй като острието на тежката градинарска ножица със свистене се забива в ръката, която стиска ножа. Почти не му остава време да проумее случващото се — двойното острие разкъсва кожата, пречупва костите и прерязва безименния пръст и кутрето му.
Изведнъж, сякаш забиващата се ножица е била последният контакт на Рибаря с него, Хенри се оказва свободен. Търси с крак вратата и като я намира, я отваря с ритник и се хвърля през отвора. Просва се на пода, който е толкова лепкав, че докато се мъчи да се изправи, стъпалата му се подхлъзват. Нима е възможно цялата тази кръв да е негова?
През отворената врата на студиото долита същият глас, който през едно друго столетие, през една друга епоха трябваше да изследва:
— Наръга ме, задръстено нищожество такова!
Хенри не се бави да го слуша — докато се движи по коридора, му се иска да не оставя толкова широка и ясна кървава диря. Изглежда, дрехите му са подгизнали от кръв — цялата му риза е напоена, кръв се стича по краката му, продължава да се лее от лицето му; въпреки прилива на адреналин силите започват да го напускат. След този масивен кръвоизлив колко ли време му остава до настъпването на смъртта — двайсет минути?