Стига до края на коридора и тичешком влиза в дневната.
„Няма да ми се размине — казва си. — Изгубих прекалено много кръв. Ако не друго, мога да се добера до входната врата и да изляза навън, та поне да умра на чист въздух.“
От коридора го настига гласът на Рибаря:
— Хапнах си малко от бузката ти, а сега ще схрускам двата ти пръста. Чуваш ли какво ти говоря, задръстен нещастник такъв?
Хенри стига до вратата. Ръката му безпомощно се плъзга по валчестата дръжка, която отказва да се завърти. Търси бутончето за заключване, което явно е натиснато.
— Чуваш ли какво ти говоря? — Рибаря приближава, гласът му трепери от ярост.
Достатъчно е да натисне копчето, което отключва бравата, и да завърти топката. Можеше да е навън само след секунда, но трите пръста, които са му останали, не се подчиняват на заповедите му. „Ясно, ще се мре — мисли си. — Ще отида при Роуда, ще отида при моята Чучулига, при моята красива Чучулига.“
Чува мляскане, придружено с шумно облизване и хрускане.
— Хич не си вкусен, да знаеш! Току-що ти изядох пръстите, бяха адски противни. Знаеш ли какво обичам, а? Знаеш ли кое ми е най-най-любимият деликатес? Крехко детско дупенце. И Албърт Фиш много си е падал по него, о, как си е падал. Ммм-ммм! БЕБЕШКО ДУПЕНЦЕ! На това му викам аз БАНКЕТ!
Хенри осъзнава, че се е свлякъл по затворената врата и се е отпуснал на четири крака на пода, а дишането му е доста затруднено. Изтласква се напред и пропълзява зад канапето, на което, удобно разположен, бе слушал как Джак Сойер чете романа на красноречивия Чарлс Дикенс. Изведнъж му хрумва, че едно от нещата, които никога няма да направи, е да разбере как свършва „Студеният дом“. Няма да види повече и своя приятел Джак.
По стъпките се разбира, че Рибаря е влязъл в дневната, сетне вероятно спира и се озърта.
— Я да видим. Къде си, нещастнико? Не можеш да се скриеш от мен. — Остриетата на ножицата изчаткват.
Или и Рибаря е ослепял като къртица, или в дневната е твърде тъмно. В душата на Хенри като пламъчето на кибритена клечка грейва надеждица. Нападателят може да не забележи ключовете за осветлението.
— Нещастник! — Думата прозвучава като „нежж-дазниг“. „Гъде зи зе згрил, маммгади?“, което в превод означава: „Къде си се скрил, мамка ти?“
Удивително, размишлява Хенри. Колкото е по-ядосан и по-притеснен, толкова по се засилва чудатият му акцент. Това вече не е типичният говор на обитателите на чикагския квартал Саут Сайд, не прилича и на конкретен език. Със сигурност обаче не е немски — не, в никакъв случай. Ако Хенри беше чул формулировката на доктор Спигълман за французина, който се опитва да говори английски с немски акцент, щеше да закима усмихнато. Говорът е като немски от далечния космос или по-скоро диалект, който е мутирал към немски, без говорещият изобщо да е чувал как звучи оригиналният език.
— Ръни ме, звиню мръзнъ. — Рибаря се нахвърля върху фотьойла и го прекатурва. После се обажда с чикагския си акцент: — Аз ще те намеря тебе, братче, и като нищо ще ти отрежа шибаната тиква.
На пода се разбива лампа. Човекът, чиито стъпки донякъде се заглушават от мъхнатите пантофи, тромаво пристъпва надясно.
— Слепец се крие в тъмнината, а? О, това си е направо очарователно, ама наистина очарователно. Ч’ай да ти кажа нещо. Отдавна не съм хапвал език, но мисля да опитам твоя. — Малката маса и поставената отгоре й лампа издрънчават и също се разбиват на пода. — Но трябва да знаеш следното. Странна работа са това, езиците. Езикът на стареца не се различава много на вкус от този на младежа — е, детските езичета, разбира се, са два пъти по-вкусни. Когадо бях Фриц Хааман, ждо езидзи зъм изял, ха ха.
Странно — създава се впечатлението, че Рибаря говори с два гласа, един от които използва извънземната версия на немски език. Върху стената се стоварва юмрук, тежките стъпки се приближават. Помагайки си с лакти, Хенри пълзешком заобикаля канапето и се пъхва под ниска дълга маса, докато се вслушва как онзи шляпа в кръвта. Отпуска глава върху ръцете си, в този миг от раната на лицето му отново руква топла кръв. Агонизиращата болка в пръстите почти заглушава болката в лицето и в гърба.
— Не можещ да се криеш вечно — продължава Рибаря. След което моментално превключва на чудатия акцент: — Здигъ вед-же, Бърн-Бърн. Имъмме бо-важжнъ рабудъ.